Кая понечи да възрази, ала Бьорн Холм я разубеди с поглед.
— Но може да направиш друго — предложи Хари. — Свържи се с експерт по вулканични дейност и му изпрати резултатите от експертизата на камъчетата.
Русата вежда на Бьорн се повдигна.
— Порест черен камък от магмена скала — напомни Хари. — Какво друго ще е, освен лава? Ще се върна от Берген в четири.
— Поздрави на тамошните колеги — поръча Бьорн и вдигна чашата с кафе.
— Няма да ходя в Управлението.
— Така ли? А къде отиваш?
— В болница "Сандвикен".
— В "Санд…"
Вратата зад Хари се затръшна. Кая погледна Бьорн Холм, който се втренчи като попарен в тресящата се рамка.
— Защо ще ходи в тази болница? — попита Кая. — За консултация със съдебен лекар ли?
— "Сандвикен" е психиатрична клиника — уточни Бьорн.
— Така ли? Да не би да си е уредил среща с психолог — специалист по серийни убийства?
— Знаех си, че трябва да откажа — прошепна Бьорн. — Ако шефът разбере с какво се занимаваме, ще си изгубим работата, а тази колежка от Берген…
— Какво за нея?
— Здраво ѝ хлопа дъската.
— Да не намекваш, че е…?
— Въдворена за принудително лечение под усилен надзор в психиатрията.
Осемнайсета глава
Пациентката
Полицаят правеше една крачка, а за същото време доктор Шещи Рьодсмуен — две. Въпреки това тя се стараеше да не изостане съвсем и подтичваше по коридора на болница "Сандвикен". През високите тесни прозорци се виждаше как дъждът се сипе над фиорда, където измамно зелените листа на дърветата вдъхваха усещането, че пролетта е дошла преди зимата.
Вчера Шещи Рьодсмуен веднага позна полицая по телефона. Все едно през цялото време бе чакала той да се обади и да поиска да говори с Пациентката. Наричаха я с това прозвище, за да ѝ осигурят максимална анонимност след участието ѝ в проведено преди близо година мащабно полицейско разследване. Огромното напрежение я върна там, откъдето току-що бе излязла: психиатричното отделение. Тя действително се възстанови удивително бързо, изписаха я, върна се вкъщи, но журналистите — обсебени до маниакалност от Снежния човек дори след разкриването на самоличността му, — не я оставиха на мира и една вечер преди три месеца Пациентката се обади на доктор Рьодсмуен с молбата отново да постъпи в болницата.
— Значи се е позакрепила? — попита полицаят. — И е на медикаментозна терапия?
— Отговорът на първия въпрос е да. Колкото до втория — задължението да пазя лекарска тайна ми забранява да ви давам информация.
Всъщност Пациентката се намираше в задоволително здраве и състоянието ѝ не налагаше нито медикаментозна терапия, нито хоспитализация. Въпреки това доктор Рьодсмуен се колебаеше дали да позволи на Хари Хуле да я посети, защото появата му — все пак той оглавяваше разследването по онзи случай — би могла да отприщи рецидив. Клиничната практика бе убедила Шещи Рьодсмуен в ползите от изтласкването, от капсулирането на болезнени преживявания, от забравянето им. Психиатърката смяташе, че колегията неоснователно подценява това свойство на човешката психика. От друга страна, среща с човек от тежкия период на Пациентката би показал ясно доколко психиката ѝ е укрепнала след лечението.
— Разполагате с половин час — предупреди Шещи Рьодсмуен и отвори вратата към стаята за свиждане. — И не забравяйте колко крехък е постигнатият психичен баланс.
По време на миналото свиждане Хари се озова пред неузнаваема Катрине Брат. Някогашната хубавица с тъмна коса, лъскава кожа и пламък в очите бе отстъпила пред същество, което Хари асоциира с изсъхнало цвете: безжизнено, прекършено, сломено, с избледнели цветове. Докато се ръкуваше с нея, Хари се побоя да не счупи крехката ѝ десница.
Затова посрещна сегашния ѝ вид с облекчение. Катрине изглеждаше по-възрастна или просто изморена, но пламъкът в очите ѝ се бе завърнал. Тя се усмихна и стана от стола.
— Хари Хо — тя го прегърна. — Как е?
— Средна работа. А при теб?
— Кошмарно, но много по-добре от предния път.
Катрине се засмя и Хари разбра, че пак е същата, каквато я помнеше. Или поне се е отърсила от болестта.
— Какво се е случило с челюстта ти? Боли ли те?
— Само когато се храня или говоря. И когато се събуждам.
— Звучи ми познато. Погрознял си от последния път, но се радвам да те видя.
— Подобно.
— Надявам се, че това "подобно" не се отнася за погрозняването.
— Не, разбира се — усмихна се Хари.