Той се събуди в два часа. Кая долови съвсем лека промяна в дишането му и изведнъж белтъците на очите му светнаха в мрака.
— Ракел? — прошепна той в просъница и пак заспа.
След половин час отвори очи, стресна се и веднага извади нещо изпод дюшека.
— Аз съм, Кая Сулнес — успокои го тя.
Той замръзна и пак се свлече върху дюшека.
— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита я дрезгаво.
— Дойдох да те взема.
— Да ме вземеш ли? — засмя се той със затворени очи. — Още ли не си се отказала?
Кая извади плик, наведе се напред и го размаха под носа му. Той отвори едното си око.
— Самолетен билет за Осло — обясни тя.
Окото му пак се затвори.
— Благодаря, но ще остана тук.
— Щом аз успях да те открия, значи е въпрос на време и те да те открият.
Той не отговори. Кая чакаше, заслушана в дишането му и във въздишките на капещата вода. Хари отвори очи, разтърка кожата под дясното си ухо и се надигна на лакти:
— Случайно да ти се намира цигара?
Тя поклати глава. Хари отметна чаршафа, стана и се приближи до гардероба. За човек, прекарал половин година в условията на субтропичен климат, Хари изглеждаше изненадващо блед и толкова изпосталял, че ребрата изпъкваха и под кожата на гърба му. Телосложението му подсказваше, че е бил атлетичен, но някогашните му мускули в момента представляваха само сенки под бялата кожа. Той отвори гардероба и Кая не без известно учудване забеляза колко старателно сгънати и подредени са дрехите му. Хари си облече тениска и обу чифт дънки — същите като предния ден. С мъка извади смачкана кутия цигари от джоба.
Нахлузи на краката си джапанки и си запали цигара.
— Ела — подкани я той. — Време е за вечеря.
В два и половина през нощта — защото това показваше часовникът — пред магазините и закусвалните в "Чунгкинг" бяха спуснати сиви железни щори. Само Ли Юан още не бе затворил.
— Как се озова в Хонконг? — поинтересува се Кая, докато гледаше как Хари с ефективни, но лишени от елегантност движения лапа стъклени спагети от бяла купа за супа.
— По въздуха. Студено ли ти е?
Кая веднага извади ръцете си изпод бедрата.
— Но защо избра да дойдеш точно тук?
— Бях тръгнал за Манила. В началото Хонконг беше само междинна спирка.
— И какво смяташе да правиш на Филипините?
— Да се метна в кратера на някой вулкан.
— В кой по-точно?
— Ти колко местни вулкана познаваш?
— Нито един. Само съм чела, че има много. А доста от тях се намират на остров… Лусон?
— Добре си се подготвила. На територията на Филипините съществуват общо осемнайсет вулкана. Три от тях са на остров Лусон. Аз исках да отида до вулкана Майнт Майон на височина две хиляди и петстотин метра. Стратовулкан.
— Тоест вулкан със стръмни стени, образувани от слоеве лава, изстинала след изригването му.
Хари спря да се храни и я погледна.
— Изригвания през последните петстотин години?
— Много. Трийсет? — предположи Кая.
— Официалната статистика регистрира четирийсет и седем след 1616 година, като последното е било през 2002. Вулканът може да бъде обвинен в убийството на минимум три хиляди души.
— Какво се е случило?
— Налягането се повиши.
— Попитах какво се е случило с теб.
— Аз говорех за себе си. — По лицето му сякаш пробяга бегла усмивка. — Не издържах и пих алкохол в самолета. Съобщиха ми, че трябва да сляза в Хонконг.
— От Хонконг непрекъснато има полети за Манила.
— Осъзнах, че освен вулкани Манила не притежава нищо повече от Хонконг.
— И с какво Хонконг превъзхожда филипинската столица?
— Намира се по-далече от Норвегия.
Кая кимна. Беше запозната с подробностите около случая със Снежния човек.
— И най-важното — Хари посочи с дървената клечка — тук приготвят невероятни стъклени спагети. Опитай. Те са достатъчна причина да кандидатстваш за гражданство.
— Те и опиумът?
Обикновено Кая общуваше по-завоалирано, но знаеше, че този път се налага да преодолее вродената си стеснителност, ако иска да свърши работата, заради която дойде.