Красимир Бачков
Лепка
През пролетта на границата при Дуранкулак, се роди кученцето Лепка. То бе жълтокафяво на цвят, винаги усмихнато и готово за игра. Тръгваше след всеки човек, минал край него и закачливо го сподиряше на територията на граничният пункт. Сигурно затова, митничарите го кръстиха с това смешно име. Лепка нямаше нищо породисто в родословното си дърво, но притежаваше толкова чар, че дори строгият началник на митничарите се усмихваше, когато кученцето тръгнеше подире му. От малка Лепка свикна с многото различни хора, които преминаваха от едната държава в другата. Тя играеше с всички, въртеше опашка и дяволито се закачаше, докато един ден в средата на юни, не срещна Зрънчо. Той бе около тридесетгодишен, брадясал пройдоха, облечен в бяла тениска и скъсани дънки. На границата бе дошъл, защото просто искаше да я види. Израснал в бедна къщурка, сред много овощни дървета, в покрайнините на малкото градче Провадия, той никога не бе ходил в чужбина, работеше от време на време, каквото му падне и много не признаваше закон, ред, авторитети и всякакви условности. Беше свободен и див, като глухарчетата в полето, които можеха да летят с малките си бели пухчета, накъдето си поискат. Минавайки едва ли не за градския луд, Зрънчо си бе отвоювал свободата, да говори и прави каквото си иска, без някой да го взема на сериозно. Всъщност, той си бе напълно нормален и даже доста надарен в някои области, които много момичета и жени успяха да оценят, по времето, когато техните приятели и мъже, бяха заети с правенето на бизнес и кариера. Името му беше Кънчо, но всички го наричаха Зрънчо, защото много обичаше да си похапва от вкусните царевични пръчици, особено, когато под ръка, му се намираше някоя и друга бира.
Лепка първо го подуши и завъртя опашка. После го подкани да си поиграят, като го захапа леко за крачола, но тъй като той не и обърна нужното внимание, тя излая високо и отривисто. Зрънчо се засмя и я погали по главата. От ласката премина някаква искра, която определи бъдещето на кучето. По някакъв необясним начин, Лепка усети, че този човек ще е неин господар занапред и затова легна разтреперана и покорна в краката му. Мъжът и подсвирна, и двамата тръгнаха по шосето обратно. Зрънчо беше видял границата и тя не му хареса особено. Сега се връщаше в Провадия и кучето можеше да му прави компания, по дългият път. Денят бе слънчев и топъл, младото жито, полюшващо се тежко наоколо, започваше да изсветлява с оня пастелнозелен цвят, който след седмица щеше да олекне до жълто, лястовичките прехвърчаха над стария асфалт и ловяха мухи, и изобщо всичко бе свежо и приятно, като в най-обикновен юнски ден. Човекът и кучето не бяха минали и километър, когато ги застигна микробус и спря до тях. През отворения прозорец, се усмихна красива жена с кестенява коса и лешникови очи, и на лош български запита:
— Коспотине, къде тука най-бръз пат са море? Иска ходи там! Зрънчо се усмихна и посочи през нивата. Само на няколко километра от тук играеха отблясъците на слънцето, по избелялата синева на морската шир. Жената се засмя:
— Ас вижда море, но не знае пат то там! Ти знае пат?
— Зная, зная! — отвърна Зрънчо. Той разбира се не знаеше никакъв път, но като типичен бродяга разбираше, че всички пътища наляво от главния, неизменно водеха до морето. Пък и все пак беше българин, сиреч туземец. Не биваше да се излага с това, че не знае толкова просто нещо, като един път до морето. В канавката на шосето наблизо пасяха спънати два коня. Наоколо не се забелязваше техният стопанин. Зрънчо отиде при единия, освободи го и така както си беше без седло, го яхна.
— Карайте след мен! — махна с ръка той. Микробусът избръмча и потегли, но веднага след това свирна с клаксона и спря. От него слезе жената и развълнувана запита, може ли да поязди другия кон. Щяла да си плати за това. Тя му подаде десет долара и обясни, че нейните приятели ще я снимат с камера от буса. Зрънчо пое дълбоко въздух. Такава жена не бе срещал скоро. Очите и блестяха с такъв живот и така го привличаха, че той почти не забеляза стройните и дълги крака, нито великолепните гърди, които се повдигаха примамливо и сякаш го канеха да ги погали. В някакъв унес той скочи от коня, отвърза другия и и помогна да се качи. Тя доста ловко се намести на гърба му и здраво хванала гривата, потегли напред. Двамата яздеха конете в лек тръс, а зад тях подскачаше Лепка и бръмчеше микробусът. От люка на покрива му се показа мъж, който снимаше с малка камера. Така стигнаха до първия черен път в ляво, който пресичаше житата в посока към морето. Двамата ездачи с кучето спокойно се понесоха по него, а микробусът с доста зор, като си откъсна ауспуха по стръмният наклон на канавката, ги последва. Не измина и стотина метра обаче, когато на пътя блесна водата на голяма локва. Микробусът спря пред нея и започна да надува клаксона, а жената, отишла вече доста напред, само помаха с ръка и продължи да язди. Шофьорът на микробуса даде рязко газ и потегли през локвата. Още не стигнал и до средата, бусът затъна и спря, като започна да боксува. След това угасна, вратата се отвори и от там с навити крачоли на краката, в мръсната вода внимателно стъпи шофьорът. Мъжът с камерата го снимаше и нещо бързо говореше, когато при тях пристигна запъхтян циганин с тояга в ръка.