Изкачваш се малко над пътя, по съвсем леко възвишение, високо към трийсет метра. Наоколо е осеяно с хилави дръвчета, не по-високи от човешки ръст. Нямат листа, но теренът те скрива. Намираш се в нещо като широк окоп. Заобикаляш паднали камъни. Стигаш билото на хълма и тръгваш наляво. Започваш да се спускаш от другата страна и се снишаваш. След малко пропълзяваш на колене до две големи скали една до друга, между които можеш чудесно да наблюдаваш долината долу. Облягаш дясното си рамо на скалата и къщата на лейтенант Рита Симека попада точно в центъра на полезрението ти, на малко повече от двеста метра.
Къщата е на северозапад от теб, така че виждаш и част от улицата като на длан, на около сто метра от планината. Колата на ФБР е паркирана отпред. Чист тъмносин буик. Вътре седи един агент. Наблюдаваш го през бинокъла си. Онзи все още е буден. Главата му е изправена. Не се оглежда много наоколо, вперил е очи напред, отегчен до смърт. Не можеш да го виниш. Да прекара дванайсет часа на едно място, в село, в което последното голямо забавление е било разпродажбата на коледни сладки…
Тук, горе, е студено. Скалата изсмуква топлината от рамото ти. Няма слънце. Само свъсени облаци над гигантските върхове. Обръщаш се за момент и си слагаш ръкавиците. Вдигаш шала над устата си — отчасти за да се стоплиш, отчасти за да прикриеш облака пара, в който се превръща дъхът ти. Пак се обръщаш напред. Размърдваш се. Наместваш се колкото се може по-удобно. И пак вдигаш бинокъла.
Целият двор на къщата е заобиколен с телена ограда, която прекъсва заради къса алея за коли. В края й се вижда вратата за гаража, под предната веранда. От алеята се отклонява пътека, която се вие сред малък алпинеум и стига до входната врата на къщата. Колата на ФБР е паркирана на тротоара пред входа на алеята, с предница по посока на наклона и малко по-назад, така че ченгето да вижда началото на пътеката. Интелигентна позиция. Ако тръгнеш към къщата отдолу, ще те види веднага. Ако приближиш отзад, може би ще те види в огледалото, а ако не — със сигурност ще те види, когато минеш покрай него. Вижда ясно цялата пътека до входа на къщата. Добра позиция, но това е ФБР…
На осемстотин метра на запад и на стотина метра надолу забелязваш някакво движение — черно-бяла полицейска кола се показва от един десен завой. Почти пълзи. Най-накрая стига до нейната улица. От ауспуха излиза облаче бял дим. Двигателят е студен. Колата е била паркирана цяла нощ в двора на местния участък. Изкачва се по улицата и спира до буика. Двете коли са на половин метър една от друга. Не го виждаш, но е сигурно, че свалят двете стъкла. Разменят си поздрави и информация. „Всичко е спокойно — казва агентът на ФБР. — Приятен ден.“ Местното ченге се прави на отегчено, но тайно се вълнува, защото са му поверили важна мисия. Може би за първи път. „Довиждане — казва агентът.“
Полицейската кола отминава нагоре по хълма и обръща малко по-нататък по пътя. Буикът потегля. Полицаят спира колата си на неговото място. Точно до сантиметър. Подскача два пъти на място и двигателят утихва. Белият дим се разсейва. Ченгето обръща глава надясно, така че вижда същото, което и агентът на ФБР. В края на краищата може би не е толкова глупав.
Харпър откара колата до един подземен паркинг на Девета улица веднага щом Ричър й каза, че улиците са успоредни само дотам. Повървяха малко назад в източна и южна посока и намериха някакво бистро с изглед към парка на Уошингтън Скуеър. Келнерката подпираше бележника си за поръчки върху философско списание с размерите на книга. Студентка от Нюйоркския университет, която се опитва да свърже двата края. Грееше слънце, но беше студено.
— Харесва ми тук — отбеляза Харпър. — Страхотен град.
— Казах на Джоди, че ще продам къщата — рече той.
Харпър го погледна.
— Тя прие ли го?
Ричър сви рамене.
— Тревожи се. Не виждам защо. След като така ще съм по-щастлив, защо трябва да се тревожи?