Караше Ричър. Харпър предпочете да не го прави по тъмно и при задръстванията привечер. А движението наистина беше натоварено. Напредваха бавно, пред входа на тунела почти спряха. Ричър пусна радиото и намери една радиостанция, по която някаква жена обясняваше колко време ще трябва да чакат. Четирийсет, четирийсет и пет минути. Беше двойно по-бавно от ходенето пеша. Продължиха с това темпо и през тунела, дълбоко под река Хъдсън. Дворът на къщата му се намираше на деветдесет километра нагоре по течението. Припомни си го. Наистина беше хубав, почвата беше плодородна. Тревата израстваше до половин метър. Имаше и много дървета. Кленове, които ставаха много красиви в ранната есен, и кедри — вероятно ги бе засадил Лион, защото бяха изкусно подредени. Листата на кленовете бяха опадали, а от кедрите се ронеха малки пурпурни зрънца. През оголелите клони се разкриваше панорамна гледка на отсрещния бряг на реката. Там беше академията „Уест Пойнт“, а тя заемаше важно място в живота му.
Но той не страдаше от носталгия. Да си скитник означава да гледаш напред, а не назад. Интересува те бъдещето. А за него важна част от бъдещето беше новото. Да посети места, които не познава, и да зърне неща, които не е виждал. Иронията на живота му беше, че макар и да бе обиколил почти целия свят по едно или друго време, чувстваше, че е видял ужасно малко. Животът, прекаран в армията, е като тичане по тесен коридор, с вперени право напред очи. Встрани има всевъзможни изкушения, които трябва да пренебрегнеш. Сега искаше да обходи страничните пътища. Искаше му се да се впусне в безумен зигзаг, в която посока и по което време пожелае.
Нямаше да стане, ако трябва да се връща всяка вечер на едно и също място. Следователно решението му беше правилно. Каза си: Продай къщата. Къщата вече е на пазара. И сякаш някаква тежест падна от раменете му. Не ставаше дума само за ежедневните грижи, макар че и това беше важно. Край на проблемите със спуканите тръби, сметките в пощенската кутия, доставките на газ и застраховките. Чувстваше се свободен. Сякаш отново се бе върнал в света, необременен. Свободен и готов да пътува. Сякаш бе отворил някаква врата, през която бе нахлула слънчева светлина. Усмихна се в полумрака на тунела.
— Да не би това тук да ти доставя удоволствие? — попита го Харпър.
— Най-прекрасното пътуване живота ми — отговори той.
Чакаш и наблюдаваш, час след час. Такъв перфекционизъм не се среща често. Ти си самото съвършенство и ще трябва да го съхраниш. За да имаш сигурност. И вече е ясно, че ченгето няма да се махне. Яде в колата си, от време на време използва тоалетната й и това е всичко. Затова започваш да мислиш за евентуалното му отвличане и затваряне, може би малко преди осем сутринта. След това можеш да се представиш за него. Можеш да изчакаш малко в колата, а после да почукаш на вратата на Симека, сякаш искаш да се облекчиш. Мислиш за това около секунда и половина и след това, разбира се, отхвърляш идеята. Униформата му няма да ти стане. Освен това ще трябва да размениш няколко думи с агента на ФБР при смяната в осем. Веднага ще разбере, че нещо не е наред. Това тук не е голям полицейски участък като в Ню Йорк или Лос Анджелис, където хората почти не се познават.
Значи трябва или да отстраниш ченгето, или да минеш покрай него. Най-напред обмисляш възможността да го отклониш по някакъв начин. Какво трябва да се случи, за да се отдалечи оттук? Може би голяма автомобилна катастрофа на кръстовището. Или заплаха за бомба в училището. Само че, доколкото ти е известно, в селото няма училище. По шосето видя жълти автобуси с ученици на път за Портланд. И училището вероятно е към друг участък. Няма да е лесно да се предизвика и автомобилна катастрофа. Ти едва ли искаш да участваш в нещо подобно. А как тогава ще накараш други двама шофьори да катастрофират?
Може би бомбена заплаха. Но къде? В участъка? Не става. Ще кажат на ченгето да остане там, където е, вън от опасност, докато не проверят всичко. Къде другаде? Може би някъде, където се събират хора. Някъде, където ще е необходимо всички полицаи да поддържат реда при евакуацията. Селото обаче е много малко. Къде се събират хората? Може би в църквата. Виждаш камбанарията, недалеч от главната улица. Не можеш да чакаш до службата в неделя. Библиотеката? Там сигурно няма никой. Най-много две-три старици, които се занимават с плетките си, а не с книгите. Другото ченге ще се справи само с евакуирането за три секунди.