— Там е — каза той.
Харпър го бе слушала, докато говори, но не изглеждаше убедена.
— Казаха ли ти го изрично? — попита тя.
— Повече или по-малко — отговори той.
— Значи си струва да отидем?
Той кимна.
— Там е. Гарантирам.
В нисана нямаше пътни карти, а Харпър не знаеше къде се намират. Ричър познаваше Ню Джърси съвсем бегло. Знаеше как да стигне от А до Б и после от Б до В и от В до Г, но нямаше представа дали това е най-късият маршрут от А до Г. Излезе от паркинга и подкара на юг. Смяташе, че един час шофиране на юг е добро начало. Скоро си даде сметка, че карат по шосето, по което бяха минали с Ламар преди няколко дни. Ръмеше леко, а нисанът беше по-нисък от нейния буик и се движеше сред облак от водни пръски. Предното стъкло беше покрито със слой прах и чистачките го размазваха при всяко движение. Беше останал по-малко от четвърт резервоар бензин.
— Трябва да спрем — каза Харпър. — Да заредим, да изчистим стъклото.
— И да купим карта — добави Ричър.
Отби в следващата бензиностанция. Беше съвсем същата като онази, в която бяха обядвали с Ламар — същата постройка, същото разположение. Приближи до колонките за бензин, остави колата до мястото за пълно обслужване и влезе в бензиностанцията. Когато отново се върна, мокър, с голяма пътна карта, резервоарът беше пълен и момчето чистеше предното стъкло.
Разгърна картата и я разгледа.
— Объркали сме пътя — каза той. — Трябваше да тръгнем по магистрала.
— Добре — отвърна Харпър, проточила врат към картата. — На следващия изход. Мини по шосе 95, за да се прехвърлиш.
Тя плъзна пръст по картата и откри Форт Армстронг край жълтото петно, което изобразяваше Трентън.
— Близо е до Форт Дикс — каза Харпър. — Където бяхме преди.
Ричър не отговори. Момчето приключи с предното стъкло и той му плати през прозореца. После избърса с ръкав мокрото си от дъжда лице и запали двигателя. Излезе на пътя и започна да се оглежда за разклона на шосе 95.
Движението там беше натоварено. Магистрала 1 беше по-добра. Завиваше през Хайланд Парк и после продължаваше трийсет и шест километра направо до Трентън. Ричър си спомняше, че ако идваш от север, разклонът за Форт Армстронг се пада отляво, следователно сега трябваше да го търси вдясно. Намери го, сви и след още един прав участък стигна до двуетажен пропускателен пункт. Зад него се виждаха алеи и сгради. Бордюрите бяха боядисани в бяло, сградите бяха тухлени, с външни метални стълби, боядисани в зелено, и с желязна дограма на прозорците. Класическа военна архитектура от петдесетте, когато се е строяло със замах и без ограничения в бюджета. И с безкраен оптимизъм.
— Американската армия — каза Ричър. — По онова време смятахме, че сме кралете на света.
До бариерата за превозни средства имаше прозорче, зад което светеше слаба крушка. Виждаше се силуетът на дежурния — с дъждобран и каска. Той надникна през прозорчето, излезе и застана до колата. Ричър свали стъклото.
— Ти ли се обади на капитана? — попита дежурният.
Беше едър негър. Плътен глас, разлят южняшки акцент.
Далеч от дома в дъждовната вечер. Ричър кимна и онзи се ухили.
— Предполагаше, че може би ще дойдете лично. Влизайте направо.
Влезе отново в постройката и след миг бариерата се вдигна. Ричър заобиколи внимателно шиповете за пукане на гуми и сви вляво.
— Стана лесно — отбеляза Харпър.
— Някога да си виждала пенсиониран агент на ФБР? — попита той вместо отговор.
— Разбира се. Веднъж или два пъти.
— Какво беше отношението ти към тях?
Тя кимна.
— Каквото и на този тук към теб, предполагам.
— Всички организации си приличат. Военната полиция може би повече от другите. Когато всички в армията те мразят, търсиш опора в колегите си.
Той сви вдясно, после още веднъж вдясно и след това вляво.
— Идвал ли си тук преди? — попита Харпър.
— Тези места навсякъде са еднакви — отговори той. — Потърси най-големите цветни лехи и там ще видиш администрацията.
Харпър посочи с ръка.
— Онова там изглежда обещаващо.
Той кимна.
— Значи разбираш за какво става дума.
Фаровете осветиха леха от рози колкото олимпийски плувен басейн, с подрязани стебла, стърчащи от разкопаната пръст, поръсена с конски тор и парчета дървесна кора. Зад розите се виждаше симетрична постройка с врата по средата, до която се стигаше по няколко варосани стъпала. Един от прозорците в средата на лявото крило светеше.