Тримата агенти от „Серийни престъпления“ се усмихнаха широко. Сякаш Ричър се бе заел да им доказва нещо.
— Адвокатът ти е Джоди Джейкъб, нали? — попита Диърфийлд. — Приятелката ти?
— Какво знаете за нея?
— Знаем всичко за приятелката ти — отвърна Диърфийлд, — а и за теб.
— Е, тогава защо искате да говорите с мен?
— Тя работи в „Спенсър Гътман“, нали? — попита Диърфийлд. — Добра репутация като сътрудник. Знаеш ли, че смятат да я направят съдружник?
— Чух за това.
— Може би съвсем скоро.
— Знам — повтори Ричър.
— Познанството й с теб обаче няма да й помогне особено. Ти не си идеалният съпруг за една делова жена, нали?
— Не съм никакъв съпруг.
Диърфийлд се усмихна.
— Образно казано. „Спенсър Гътман“ са от голяма класа. Подобни неща не са без значение за тях. Това е финансова компания, нали? Голям играч в банковия свят, както е известно. Но без голям опит в наказателното право. Сигурен ли си, че искаш точно тя да ти бъде адвокат? В подобна ситуация?
— В каква?
— Като тази, в която се намираш сега.
— И каква е тя?
— Ернесто Миранда беше малоумен, знаеш ли това? — попита Диърфийлд. — Въздух под налягане. За това проклетият съд беше толкова снизходителен към него. Нуждаеше се от защита, защото беше ненормален тип. Ти малоумен ли си, Ричър? Ненормален ли си?
— Вероятно, след като търпя тая гадост.
— И бездруго правата са за престъпниците. Да не би да искаш да ни кажеш, че си виновен за нещо?
Ричър поклати глава.
— Не казвам нищо. Нямам какво да ви кажа.
— А знаеш ли, че старият Ернесто въпреки всичко лежа в затвора? Хората често забравят този факт. Съдиха го повторно и го осъдиха. Лежа в затвора пет години. А знаеш ли какво му се случи после?
Ричър сви рамене. Не отговори.
— По онова време работех във Финикс — продължи Диърфийлд. — В Аризона. Бях детектив в отдел „Убийства“ на градската полиция. Малко преди да ме вземат в Бюрото. През януари седемдесет и шеста ни извикаха в един бар. На пода лежеше някаква отрепка, а от гърба му стърчеше дръжка на голям нож. Самият Ернесто Миранда, изплескал с кръвта си всичко наоколо. Никой не си беше направил труд да извика лекар. Умря няколко минути след като пристигнахме.
— Е, и?
— Престани да ми губиш времето. Вече пропилях един час, докато накарам колегите да престанат да се карат заради теб. Така. Сега ще отговориш на въпросите ми, а аз ще ти кажа дали ще имаш нужда от адвокат.
— За какво се отнасят тези въпроси?
Диърфийлд се усмихна.
— За какво се отнасят ли? За неща, които трябва да знаем, ето за какво.
— Какво трябва да знаете?
— Дали представляваш интерес за нас.
— А защо бих могъл да ви бъда интересен?
— Отговори на въпросите ни и ще разберем.
Ричър се замисли. Опря длани на масата.
— Добре — каза след малко. — Какви са въпросите?
— Знаеш за делото „Бруър срещу Милър“, нали? — попита Блейк.
Беше стар, дебел и разплут, но устата му работеше доста бързо.
— Или „Дъкуърт срещу Игън“? — добави Поултън.
Ричър го погледна. Беше на около трийсет и пет, но изглеждаше по-млад, от оня, неостаряващия тип. Вечният абсолвент. На оранжевата светлина цветът на костюма му беше ужасен, а мустаците му изглеждаха изкуствени — като залепени с лепило.
— Чувал ли си за „Илиной и Пъркинс“? — попита Ламар.
Ричър ги изгледа продължително.
— Какво, по дяволите, е това? Изпит по право?
— А за „Миник срещу Мисисипи“? — попита Блейк.
Поултън се усмихна.
— „Макнийл и Уисконсин“?
— „Аризона и Фулминант“? — добави Ламар.
— Знаеш ли какви са тези дела? — попита Блейк.
Ричър се замисли за възможна клопка, но не я откри.
— Все решения на Върховния съд — каза той. — След делото „Миранда“. „Бруър“ беше през седемдесет и седма, „Дъкуърт“ през осемдесет и девета, „Пъркинс“ през деветдесета, „Миник“ през деветдесета, „Макнийл“ през деветдесет и първа, „Фулминант“ през деветдесет и първа. Всички те, с малки промени, потвърждават първоначалното решение по делото „Миранда“.
Блейк кимна.
— Много добре.
Ламар се наклони напред. Светлината, която се отразяваше от полираната повърхност на масата, осветяваше лицето й отдолу и му придаваше мъртвешки вид.
— Познаваш Ейми Калан много добре, нали? — попита тя.
— Коя? — учуди се Ричър.
— Добре ме чу, копеле гадно!
Ричър се взря в нея. След това споменът му за една жена на име Ейми Калан се проясни и забави реакцията му, което предизвика самодоволна усмивка върху мършавото лице на Ламар.