— Дежурната стая — обясни Ричър. — Дежурният се е обадил на капитана веднага щом ни пусна през бариерата, така че в момента той върви по коридора към вратата, за да отвори. Гледай лампата.
Крушката над вратата светна.
— А сега ще светнат прожекторите отпред.
Наистина двата прожектора, монтирани на стълбове отпред, се включиха. Ричър спря колата пред стъпалата.
Вратата се отвори навътре и на прага се появи униформен мъж.
— Бях същият преди милион години — каза Ричър.
Капитанът излезе малко напред, колкото да го осветят лампите, без да го вали дъждът. Беше една глава по-нисък от Ричър, но изглеждаше здрав и силен. Кестенявата му коса бе старателно сресана, имаше очила с метални рамки. Куртката му беше закопчана, но лицето му изглеждаше доста открито. Ричър слезе от нисана и заобиколи предния капак. Харпър също слезе и застана до него на стълбата.
— Влезте вътре на сухо — предложи капитанът.
Акцентът му беше от Източното крайбрежие. Усмихваше се дружелюбно и, общо взето, изглеждаше свестен човек. Ричър се изкачи първи. Харпър забеляза мокрите следи, които обувките му оставиха по варосаните стъпала. Погледна надолу и видя, че нейните обувки също оставят следи.
— Съжалявам — каза тя.
— Не се безпокойте — успокои я капитанът. — Затворниците ги варосват всяка сутрин.
— Това е Лиза Харпър — представи я Ричър. — Агент на ФБР.
— Приятно ми е — каза капитанът. — Джон Лейтън.
Тримата се ръкуваха пред вратата и капитанът ги покани да влязат. Изключи външното осветление и лампата в коридора.
— Бюджет, какво да се прави — оправда се той. — Трябва да пестим средства.
Коридорът беше осветен само от светлината, идваща от отворената врата на кабинета му. Влязоха. Обзавеждането беше оригиналното, от петдесетте години, с изключение само на неизбежните промени. Старо бюро, нов компютър, стара кантонерка, нов телефон. На всички стени имаше рафтове за книги, а всички хоризонтални повърхности бяха отрупани с книжа.
— Доста работа имаш — каза Ричър.
Лейтън кимна.
— И още как.
— Е, ще се постараем да не ти отнемем много време.
— Не се притеснявай. След като ми се обади, поразпитах тук-там. Един приятел каза, че мога да ти имам доверие. Говори се, че си бил стабилен за майор.
Ричър се усмихна.
— Е, винаги съм се стремил да бъда — отговори той. — За майор. Кой е приятелят на приятеля?
— Някой, който е работил за теб, когато Лион Гарбър ти е бил шеф. Твърди, че винаги си бил момче на място и старият Гарбър се кълнял в теб. Това означава, че всичко е наред поне докато това поколение все още е на кормилото.
— Значи все още помнят Гарбър? — попита Ричър.
— Феновете на „Янките“ помнят ли Димаджо?
— Ходя с дъщеря му — каза Ричър.
— Знам — кимна Лейтън. — Хората говорят. Имаш късмет. Джоди Гарбър е свястно момиче, доколкото си спомням.
— Познаваш ли я?
Лейтън кимна.
— Запознахме се в една база в началото на службата ми.
— Ще й кажа за теб.
Ричър замълча, защото се замисли за Джоди и Лион. Канеше се да продаде къщата, завещана му от Лион, а Джоди се тревожеше за всичко.
— Седнете — каза им Лейтън.
Пред бюрото имаше два стола от метални тръби и брезент, излезли от употреба преди повече от половин век.
— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — Въпросът беше отправен към Ричър, но Лейтън гледаше Харпър.
— Тя ще обясни — отвърна Ричър.
Харпър разказа сбито всичко от самото начало. Отне й седем-осем минути. Лейтън я слушаше внимателно и от време на време я прекъсваше.
— Чух за тези жени — каза той.
Харпър завърши с хипотезата на Ричър за възможното прикриване на кражби на оръжие в армията и за следата, която водеше от Ню Йорк и момчетата на Петросян до Боб в Ню Джърси.
— Името му е Боб Макгуайър — каза Лейтън. — Сержант от снабдяването. Той обаче не е вашият човек. Държим го от два месеца, но е твърде тъп за такива неща.
— Така и предположихме — отвърна Харпър. — Смятаме, че може да назове имена или да ни насочи към някой по-надежден.
— Към по-едра риба?
Харпър кимна.
— Някой, чийто бизнес е достатъчно мащабен, за да си заслужава да убива свидетели заради него.
Лейтън кимна.
— Теоретично би могло да има такъв човек — каза той предпазливо.
— Някакво име?
Лейтън я погледна и поклати глава. Облегна се назад и разтри очите си с длани. Изведнъж доби много уморен вид.
— Проблем ли има? — обади се Ричър.
— Откога си извън армията? — попита Лейтън.
— От около три години — отговори Ричър.
Лейтън се протегна, прозя се и отново се наведе напред.