Харпър се наклони напред.
— Какъв е бил обемът на кражбите преди две-три години примерно? — попита тя.
— Доста голям — отговори Лейтън. — Въпросът всъщност е какво са могли да видят онези жени, нали?
— Да.
— Могли са да видят много — добави той.
— Стабилни ли са доказателствата ви? — попита тя. — Срещу Боб Макгуайър например?
Лейтън сви рамене.
— Не са блестящи. Безспорни са двата пистолета, които е продал на нашите хора, но това са само две бройки. Останалите са предимно косвени улики, а фактът, че парите са по-малко, още повече утежнява положението.
— Значи премахването на свидетели преди съдебните процеси има смисъл?
Лейтън кимна.
— Струва ми се, че има много голям смисъл.
— Тогава кой стои зад всичко това?
Лейтън пак разтри очите си.
— Нямаме представа. Дори не сме сигурни, че той съществува. В момента това е само предположение. Нашата хипотеза.
— И никой не признава нищо?
— Нито дума. Разпитваме ги упорито в продължение на цели два месеца. Мълчат като риби. И двайсетимата. Онзи трябва да ги е изплашил сериозно.
— Без съмнение е страшен — кимна Харпър. — Доколкото можем да съдим от действията му.
За момент всички замълчаха. Чуваше се само тракането на дъжда по первазите на прозорците.
— Ако изобщо съществува — повтори Лейтън.
— Съществува — отвърна Харпър.
Лейтън кимна.
— И ние смятаме така.
— Трябва ни името му — обади се Ричър. — Бих искал да поговоря с Макгуайър вместо теб.
Лейтън се усмихна.
— Предполагах, че рано или късно ще го поискаш. Бях се приготвил да ти откажа, защото не е редно. Но знаеш ли какво? Току-що промених решението си. И съм съгласен.
Както обикновено блокът с килиите в регионалните щабове се намираше под земята, под ниска тухлена постройка с желязна врата, от другата страна на тревната площ. Отидоха дотам пеша под дъжда, с вдигнати яки и с наведени глави. Капитанът позвъни на старомоден звънец, желязната врата се отвори и видяха ярко осветен коридор. На прага застана много едър сержант. Лейтън му кимна и той се отмести, за да минат.
Стените вътре бяха тухлени, покрити с бели плочки, подовете и таваните бяха бетонни, боядисани в зелено, лампите — луминесцентни тръби под солидни метални решетки. Вратите бяха железни, с кръгли отвори с решетки в горния край. Вдясно имаше малка стаичка с дървено табло за ключове, окачени на метални куки. Голямото бюро беше отрупано с видеотехника. Дванайсетте монитора показваха вътрешността на дванайсет килии, единайсет от които празни. На леглото в дванайсетата лежеше човек, завит с одеяло.
— Спокойна нощ в „Хилтън“ — отбеляза Ричър.
Лейтън кимна.
— Събота вечер става по-лошо, но в момента Макгуайър е единственият ни гост.
— Видеозаписът е проблем — отбеляза Ричър.
— Да, техниката непрекъснато се поврежда — каза капитанът и се наведе да погледне образите на мониторите. Опря ръце на масата, сви едната си ръка в юмрук и докосна едно копче с кокалчето си. Магнетофоните престанаха да записват.
— Видя ли? Тази система е много ненадеждна.
— Ще са нужни най-малко два часа, за да я поправим — добави сержантът.
Беше гигант, с блестяща шоколадова кожа. Куртката му с размери на военна палатка сигурно би побрала Ричър и Харпър без никакви проблеми. А може би и Лейтън. Беше идеалният военен полицай.
— Макгуайър има посетител, сержант — каза Лейтън свойски. — Но няма да го отбелязваме в дневника.
Ричър се съблече по риза и остави дрехите си на стола. Сержантът взе връзка ключове от таблото и отиде до вратата към килиите. Отвори я и се отдръпна встрани. Ричър влезе, сержантът затвори и заключи вратата след него. Посочи стълбите надолу.
— След теб.
Стъпалата бяха тухлени, леко очупени по ръбовете.
Стените и тук бяха с бели плочки. На едната беше прикрепен метален парапет. Най-долу имаше още една заключена метална врата. Следваше коридор и пак врата. После малко преддверие с три врати към три блока с килии. Сержантът отключи средната врата, щракна електрически ключ и луминесцентната лампа освети помещение с размери, може би десет на два метра. Около две трети от него бяха разделени на четири килии с тежки железни решетки. Килиите бяха три на четири метра. Срещу всяка от тях имаше видеокамера, монтирана високо на стената. Три от килиите бяха празни, с отворени врати. Само една беше затворена. Макгуайър беше там. Опитваше се да се разсъни, стреснат от неочакваната светлина.
— Имаш посетител — извика сержантът.
В ъгъла, пред килиите, бяха поставени два високи дървени стола. Сержантът взе по-близкия и го занесе пред килията на Макгуайър, после се върна и седна на другия. Ричър не обърна внимание на стола и се втренчи безмълвно зад решетката, с ръце зад гърба си. Макгуайър отметна одеялото и спусна краката си на пода. Беше със зелена долна фланелка и зелени гащета. Беше едър, около четирийсетгодишен мъж — над един и осемдесет и повече от сто килограма, мускулест, с дебел врат, големи ръце, големи крака. Късо подстригана, оредяла коса, малки очи, две татуировки.