Ричър стоеше неподвижно и го наблюдаваше.
— Кой си ти, по дяволите? — попита Макгуайър. Плътният глас подхождаше на телосложението му, думите отекваха в големия гръден кош. Ричър не отговори. Това беше техника, която бе усвоил преди много години. Стоиш неподвижно, без да мигнеш, без да говориш. Изчакваш, докато премисли всички възможности. Не е приятел. Не е адвокат. Какъв е тогава? Изчакваш, докато започне да се тревожи.
— Кой си ти, по дяволите? — повтори Макгуайър.
Ричър се отдалечи. Застана до сержанта, наведе се и прошепна нещо на ухото му. Гигантът учудено вдигна вежди. Ричър му прошепна още нещо. Сержантът кимна и му подаде връзката ключове. Ричър я окачи на дръжката на вратата и се върна при Макгуайър, който го гледаше втренчено през решетките.
— Какво искаш? — попита той.
— Искам да ме погледнеш — отговори Ричър.
— Какво?
— Какво виждаш?
— Нищо — отговори Макгуайър.
— Сляп ли си?
— Не, не съм сляп.
— Тогава си лъжец — каза Ричър. — Не може да не виждаш нищо.
— Виждам някакъв тип.
— Виждаш някакъв тип, който е по-голям от теб и който е преминал през всякакъв вид обучение, докато ти си прехвърлял формуляри в някакъв проклет склад.
— Е, и?
— Нищо. Просто искам да го имаш предвид по-късно, това е всичко.
— Какво ще стане по-късно?
— Ще разбереш — отвърна Ричър.
— Какво искаш?
— Искам доказателства.
— За какво?
— За това колко тъп може да е негодник като теб.
Макгуайър млъкна. Очите му се присвиха и се превърнаха в тесни цепки.
— Лесно ти е да говориш така на два метра разстояние от решетките.
Ричър направи голяма крачка напред.
— Сега съм на един метър от решетките — каза той. — А ти си все същият негодник.
Макгуайър също пристъпи напред и улови една от металните пречки. Гледаше втренчено. Ричър се приближи още.
— Е, сега съм на половин метър от решетките, като теб. И все още си същият тъп негодник.
Макгуайър сви дясната си ръка в юмрук и я изстреля напред като бутало. Целеше се в гърлото на Ричър. Ричър я улови, дръпна я рязко, така че Макгуайър да се блъсне в решетките, после изви силно китката му и направи крачка вляво.
— Видя ли колко си глупав? — каза той. — Ако продължа, ще ти счупя ръката.
Макгуайър изпъшка от болка. Ричър се усмихна и пусна китката му. Онзи прибра ръката си зад решетките и я раздвижи, за да се увери, че все още е здрава.
— Какво искаш? — попита още веднъж.
— Искаш ли да отворя килията?
— Какво?
— Ключовете са там. Ако искаш, мога да отворя, за да изравним донякъде шансовете.
Макгуайър присви очи още повече.
— Да, отвори проклетата килия.
Ричър отиде до вратата и взе връзката ключове от дръжката на вратата. Намери ключа от килията, беше държал много подобни ключове и можеше да го напипа и със затворени очи, и отключи вратата. Отвори я. Макгуайър стоеше неподвижно. Ричър отстъпи малко и закачи връзката ключове на дръжката на вратата. Остана с лице към вратата и с гръб към килията.
— Седни — каза той. — Оставих ти стол.
Чу стъпките от босите крака на Макгуайър по циментовия под. Спря.
— Какво искаш? — попита отново Макгуайър.
Ричър продължаваше да стои с гръб към него. Напрегна сетивата си, за да долови приближаването му. Онзи не помръдваше.
— Не е много просто — отвърна той. — Ще трябва да прецениш няколко фактора.
— Какви фактори? — попита Макгуайър с недоумение.
— Първият е, че съм тук неофициално, схващаш ли?
— Какво значи това?
— Ти ще ми кажеш.
— Не знам.
Ричър се обърна.
— Означава, че не съм военно ченге, цивилно ченге или нещо такова. Всъщност съм никой.
— Е, и?
— Това значи, че не нося никаква отговорност. За мен няма дисциплинарни наказания, не мога да си загубя пенсията, никой не може да ме пипне с пръст.
— Е, и?
— Значи, ако направя така, че през остатъка от живота си да ходиш с патерици и да пиеш през сламка, никой няма да ми търси сметка. А тук няма и свидетели.
— Какво искаш?
— Ето го и втория фактор. Мога да ти вгорча живота повече, отколкото ти е обещал оня, големият.
— Кой е той?
Ричър се усмихна. Макгуайър сви юмруци. Здрави мускули, силни рамене.