— Ето сега идва сложната част — отговори Ричър. — Трябва да се съсредоточиш. Третият фактор е, че ако ми кажеш името на това копеле, той ще изчезне за вечни времена. Ако ми кажеш името му, повече няма да може да се добере до теб. Никога, разбираш ли?
— Какво име? Какво копеле?
— Интересува ме човекът, на когото си давал половината печалба.
— Няма такъв човек.
Ричър поклати глава.
— Този етап отмина, разбираш ли? Знаем, че той съществува. Затова не ме карай да измета с теб килията, преди да сме стигнали до съществената част.
Макгуайър се наежи, дишането му се учести. След това отново се отпусна и присви очи.
— Е, ще се съсредоточиш ли? — попита Ричър. — Смяташ, че ако пропееш за него, ще загазиш. Грешиш. Трябва да схванеш, че ако го накиснеш, всъщност ще се отървеш за цял живот, защото го търсят за много по-тежки прегрешения от кражбата на оръжие от армията.
— Какво е направил?
Ричър се усмихна. Съжали, че видеокамерите нямат звук. Онзи съществува. Ако беше чул, Лейтън щеше да затанцува от радост.
— ФБР смята, че е убил четири жени. Ако ми кажеш името му, ще го приберат завинаги. Никой дори няма да го пита за нищо друго.
Макгуайър мълчеше. Размишляваше. Ричър бе виждал и по-бърз мисловен процес.
— Има още два фактора — каза той. — Ако ми кажеш веднага, ще кажа добра дума за теб. Ще ме послушат, защото някога бях един от тях. Ченгетата се поддържат, нали? Ще улесня живота ти.
Макгуайър мълчеше.
— И последният фактор — добави Ричър тихо. — Трябва да ти е ясно, че рано или късно и бездруго ще ми кажеш. Въпрос на време е. Избирай. Можеш да го направиш веднага или след половин час, след като счупя ръцете и краката ти, а после и гръбнака ти.
— Той е гаден.
Ричър кимна.
— Не се съмнявам. Ти обаче трябва да степенуваш нещата. Каквото и да се е заканил, че ще ти стори, е само на теория, някъде в далечното бъдеще, и както ти казах, няма да стане. Но онова, което се каня да направя, ще се случи сега. Веднага.
— Няма да направиш нищо — каза Макгуайър.
Ричър се обърна и взе дървения стол. Обърна го наопаки пред гърдите си и хвана двата крака. Напрегна мишци и дръпна силно. Напречната летва издрънча на пода. Той обърна стола, задържа седалката в едната си ръка, а с другата отчупи единия крак. Хвърли счупения стол на пода и задържа крака, който беше дълъг повече от петдесет сантиметра, с дебелина на бейзболна бухалка.
— Можеш да направиш същото — каза той.
Макгуайър обърна другия стол, сграбчи краката и напрегна мускули. Не се получи.
— Много лошо — каза Ричър. — Опитах се да ти дам шанс.
— Беше в Специалния корпус — каза Макгуайър. — Участва в „Пустинна буря“. Този тип не се шегува.
— Няма значение — отвърна Ричър. — Ако се противи, ФБР ще го застреля и край на проблема.
Макгуайър мълчеше.
— Няма да разбере, че си го накиснал ти — продължи Ричър. — Ще се направят, че са го хванали, защото се е издал.
Макгуайър мълчеше.
Ричър вдигна крака на стола.
— Лявата или дясната? — попита той.
— Какво?
— Коя ръка предпочиташ да счупя първо?
— Ласал Крюгер — каза Макгуайър. — Командир на снабдителен батальон. Полковник е.
25
Да откраднеш телефон беше детинска игра, но наблюдението не е никак проста работа. Най-важното нещо е времето. Трябваше да изчакаш да се стъмни, защото искаш да го направиш през последния час от дневната смяна на ченгето. Защото ченгето е по-тъпо от агента на ФБР и защото краят на смяната винаги е по-подходящ от началото. Вниманието е притъпено. Отегчен е до смърт. Погледът му е замъглен и си мечтае за чаша бира с приятели, за вечер пред телевизора с жена си или за някакво друго обичайно занимание в свободното време.
Значи имаш на разположение четирийсет минути, да кажем, от седем до седем и четирийсет. Трябва да стане на два пъти. Най-напред къщата, после районът наоколо. Връщаш се от летището и минаваш по главната улица. Спираш на паркинга за туристи на двеста метра от кръстовището, което е на три преки от къщата и. Оттук започва широка пясъчна алея, която води на изток, нагоре по склона на Маунт Худ. Слизаш от колата, обръщаш се с гръб към алеята и тръгваш на северозапад през гориста местност. Достигаш до равнището на първата си позиция, но от другата страна на къщата, зад нея, а не отпред.
Заради хълмистия терен къщите нямат големи дворове. Зад тях има тесни обработени ивици, след това са оградите, после стръмни участъци с диви храсталаци. Пробиваш си път през тях и се озоваваш до оградата й. Заставаш неподвижно в тъмнината и наблюдаваш. Пердетата са дръпнати. Тихо е. Чуваш приглушени звуци на пиано. Къщата е построена под прав ъгъл към улицата. Всъщност страничната й стена е отпред. Верандата е по цялата дължина. Срещу теб има стена, осеяна с прозорци. Няма врати. Промъкваш се покрай оградата и проверяваш другата страна, която всъщност е задната й част. И там няма врата. Значи единствените входове са вратата отпред, на верандата и на гаража, който гледа към улицата. Не е идеално, но е точно това, което очакваше. Според плана. Предвидени са всякакви случайности.