— Харесвам това качество у мъжа — погледна го Харпър и му се усмихна.
Той не отговори.
— Непоколебимост — добави тя.
Той не отговори. Настъпи мълчание, нарушавано само от неотслабващото трополене на дъжда по покрива.
— Това е привлекателно качество — каза тя.
Той погледна към тавана.
— А на теб не ти липсват привлекателни качества.
Ричър се заслуша в дъжда. Харпър въздъхна едва чуто и се отдръпна малко, но достатъчно, за да снижи градуса на напрежението.
— Значи ще се преместиш в Ню Йорк? — попита го тя.
— Така смятам — отговори той.
— Тя ще се разсърди заради къщата. Баща й ти я е завещал.
— Може би — отвърна Ричър, — но ще трябва да го преглътне. Според мен баща й ми остави правото на избор. Или къщата, или парите, които мога да получа за нея. Той ме познаваше доста добре и не би се изненадал, нито обидил.
— Все пак проблемът има някаква емоционална страна.
— Не виждам защо. Тя не е израсла в нея. Всъщност никога не са живели там. Това е просто една дървена постройка.
— Но е нещо като котва. Поне за нея.
— Заради това я продавам.
— И тя, естествено, се безпокои.
Той сви рамене.
— Ще свикне. Аз ще съм наблизо, независимо дали имам къща, или не.
Отново настъпи тишина. Дъждът сякаш понамаля. Харпър седна на леглото срещу него и подви голите си крака.
— Все още ми се празнува — прошепна тя и се наклони към него. — Целувка заради повода. Нищо повече.
Той я погледна, притегли я към себе си с лявата си ръка и я целуна по устните. Харпър обгърна главата му с ръка и зарови пръсти в косата му. Наклони глава и разтвори устните си. Той почувства езика й в устата си. Затвори очи. Езикът й настоятелно се пъхна дълбоко в устата му. Приятно усещане. Той отвори очи и видя нейните съвсем наблизо, плътно затворени. Отблъсна я лекичко и се отдръпна, изпълнен с чувство за вина.
— Трябва да ти кажа нещо.
— Какво? — попита го тя, едва поемайки си дъх.
— Не бях откровен с теб.
— В смисъл?
— Не мисля, че Крюгер е нашият човек.
— Какво!?
Настъпи мълчание. Бяха на сантиметри един от друг, пръстите й все още бяха сплетени в косата на тила му.
— Той е човекът на Лейтън, но не и нашият. Всъщност изобщо не съм допускал, че може да е той.
— Какво!? Беше убеден, че е той! Това беше твоята хипотеза, Ричър. Защо сега се отказваш от нея?
— Защото не го мислех наистина, Харпър. Просто разсъждавах на глас. Говорех глупости, общо взето. Ужасно съм изненадан, че подобен човек наистина съществува.
Тя дръпна ръката си стъписана.
— Но това беше твоята хипотеза — повтори тя.
Той сви рамене.
— Съчиних я. И през ум не ми е минавало, че може да е сериозно. Просто ми трябваше някакъв правдоподобен претекст, за да се измъкна от Куонтико за известно време.
Тя го изгледа втренчено.
— Съчинил си всичко това? Трябвало ти е претекст!?
— Предполагам, че е прозвучало донякъде убедително. Самият аз обаче никога не съм го вярвал.
— Тогава защо изобщо заговори за това?
— Казах ти. Просто исках да се измъкна за малко. Да си осигуря някакво време за мислене. А и… беше нещо като експеримент. Исках да разбера кой ще подкрепи хипотезата и кой ще й се противопостави. Трябваше да разбера кой искрено желае решаването на проблема.
— Не мога да повярвам! Защо?
— Защо не?
— Всички ние искаме убийствата да се разплетат.
— Поултън беше против — отбеляза Ричър.
Тя го гледаше втренчено от около петдесет сантиметра.
— Какво е всичко това за теб? Някаква игра ли?
Той не отговори. Двамата мълчаха минута, две, три.
— Защо, по дяволите, го правиш?! — попита Харпър след малко. — Тук става дума за човешки живот!
В този момент на вратата се почука — силно и настойчиво. Харпър се отдръпна от него. Ричър спусна краката си на пода и се изправи. Прокара пръсти през косата си и тръгна към вратата. Чукането се повтори.
— Добре, добре — извика Ричър. — Идвам.
Чукането спря. Той отвори вратата. Отпред беше спрял военен шевролет. Лейтън стоеше на прага с вдигната ръка, разкопчана куртка и капчици дъжд по раменете.
— Крюгер е нашият човек — каза той и влезе. Видя, че Харпър си закопчава ризата.
— Извинете ме — каза той.
— Тук е топло — отвърна тя и извърна поглед.
Лейтън погледна леглото, сякаш беше изненадан.
— Няма съмнение, че е нашият човек. Всичко съвпада с невероятна точност.
Телефонът на Харпър иззвъня. Беше на тоалетката до кофичката за лед и пищеше като електронен будилник. Лейтън млъкна и даде знак, че може да почака. Харпър се пресегна през леглото, взе телефона и го включи. Ричър чу глас, хриптящ и променен от разстоянието. Харпър слуша известно време мълчаливо. Ричър видя как пребледня. После изключи телефона и го остави внимателно, сякаш беше от стъкло.