— Защо?
Блейк сви рамене.
— Кой би могъл да каже? Шофьорът работел за фирмата от четири години и при шест на всеки десет доставки бил видял хората, за които били предназначени, но никой от тях не бил постъпил по този начин.
— Може ли да му се вярва?
— Така смята Поултън. Твърди, че шофьорът е солиден човек, прям и почтен, готов да се закълне за всичко това с ръка върху Библията.
— Какво е твоето мнение?
— Ако имах някаква идея какво става, вие щяхте да сте първите, които да научите.
— Съжалявам — каза Ричър. — Хипотезата ми не ни доведе доникъде.
Блейк се намръщи.
— Не се терзай. Решението взехме ние. Струваше си да опитаме. Иначе щяхме да те пуснем да си отидеш.
— Ламар тук ли е?
— Защо?
— Трябва да се извиня и на нея.
Блейк поклати глава.
— Вкъщи си е и не се е връщала тук. Твърди, че е съсипана, и й вярвам. Не мога да я обвиня.
Ричър кимна.
— Сериозен стрес. Трябва да замине някъде.
Блейк сви рамене.
— Къде? Не иска да се качи на самолет, а в състоянието, в което се намира, не искам да я пускам да шофира.
После погледът му се втвърди, сякаш се върна към реалността.
— Ще потърся друг консултант — каза той. — Когато го открия, ще си идеш оттук. Не ни помагаш никак. Ще трябва да уредиш нещата си с нашите хора от Ню Йорк.
Ричър кимна.
— Добре.
Блейк извърна лице, Харпър схвана знака и изведе Ричър от кабинета. Качиха се в асансьора и слязоха на третия етаж. Заедно стигнаха до познатата врата.
— Защо го е очаквала? — попита Харпър. — Защо само Алисън е очаквала кашона с боя?
Ричър сви рамене.
— Не знам.
Тя отвори вратата на стаята му.
— Добре. Лека нощ.
— Сърдиш ли ми се?
— Пропиля трийсет и шест часа.
— Не е така. Инвестирах трийсет и шест часа.
— В какво?
— Още не знам.
— Ти си странен човек — сви рамене тя.
— Така казват хората — отвърна той и я целуна невинно по бузата, преди тя да успее да се отдръпне. Влезе в стаята си. Харпър изчака, докато затвори вратата, и тръгна към асансьора.
Чаршафите и кърпите бяха сменени. Имаше нов сапун и шампоан, нова самобръсначка и нов флакон пяна за бръснене. Той обърна една чаша и пусна в нея четката си за зъби, после отиде до леглото и се изтегна с дрехите. Загледа се в тавана. След малко се повдигна на лакът и взе телефонната слушалка. Набра номера на Джоди. След четвъртото позвъняване чу гласа й — бавен и сънлив.
— Кой е? — попита тя.
— Аз съм — каза той.
— Три часът през нощта е.
— Без малко.
— Събуди ме.
— Извинявай.
— Къде си?
— Заключен в Куонтико.
Тя замълча за момент и той чу шума на телефонната линия и далечните нощни звуци на Ню Йорк — далечни клаксони, вой на сирена.
— Как вървят нещата?
— Не вървят — отговори той. — Канят се да ме сменят. Скоро ще се прибера у дома.
— У дома ли?
— В Ню Йорк — каза той.
Тя отново замълча и той пак чу сирената, този път много по-силно. Вероятно беше под самия й прозорец. Самотен звук.
— Къщата няма да промени нищо — каза той. — Казах ти вече.
— Утре ще заседават съдружниците — отвърна тя.
— Значи ще празнуваме, когато се върна. Ако не попадна в затвора. Все още не съм се оправил с Диърфийлд и Козо.
— Мислех, че ще забравят цялата история.
— Ако бях успял. Но не успях.
— Изобщо не трябваше да се забъркваш — каза тя.
— Знам.
— Все едно, обичам те.
— И аз. Желая ти успех утре.
— Благодаря. И аз на теб.
Той затвори и продължи да гледа тавана. Опита се да я види там, горе, но пред очите му бяха Лиза Харпър и Рита Симека — последните две жени, които бе искал да заведе в леглото си, но не бе успял заради обстоятелствата. Със Симека би било абсолютно неуместно. С Харпър щеше да е изневяра. Съвършено разумни причини, но причините да не се извърши нещо не унищожават първоначалния импулс. Спомни си тялото на Харпър, движенията й, искрената усмивка, прямия, пленителен поглед. Спомни си и лицето на Симека, невидимите синини, болката в очите. Спомни си живота й там, в Орегон — цветята, пианото, блясъка на мебелите, домашния уют, който трябваше да я защити. Затвори за миг очи, после пак ги отвори и се втренчи в белия таван. Надигна се и пак взе телефонната слушалка. Набра нула, с надеждата да му се обади телефонистката.
— Да? — каза глас, който не беше чувал досега.
— Обажда се Ричър — каза той. — На третия етаж съм.
— Знам кой сте и откъде се обаждате.
— Лиза Харпър все още ли е в сградата?
— Агент Харпър? Един момент, моля.
Линията утихна. Не се чуваше музика, нито предварително записани реклами. Пълна тишина. След малко гласът се обади пак: