Безкрайна върволица от празни дни. В късната есен нямаше никаква работа в двора. Зимните температури бяха твърде ниски, за да вирее каквото и да било. Затова тя засаждаше растения в градината през пролетта, а ги подрязваше и почистваше в края на лятото. През есента и зимата държеше вратата заключена и си стоеше вкъщи.
Днес беше решила да работи върху Бах. Опитваше се да усъвършенства неговите „Инвенции“. Обожаваше ги. Обожаваше логичността, с която музиката се разгръщаше, за да се върне там, откъдето бе започнала. Като литографията на Мориц Ешър1 — стълби, изкачващи се все нагоре по целия път и после спускащи се надолу чак до началото. Прекрасно. Не бяха много трудни. Свиреше ги много бавно. Стремеше се най-напред да изсвири правилно нотите, после да постигне изразителността и смисъла и най-накрая — нужната бързина. Нямаше нищо по-лошо от това да свириш Бах бързо и лошо.
Взе душ и се облече в спалнята. Направи го бързо, защото не отопляваше къщата. Есента в северозападните райони беше студена. Днес обаче небето бе ясно. Рита погледна през прозореца и видя как зората багри хоризонта. Може би щеше да има облаци, но през тях щеше да прозира светликът на слънцето. Щеше да бъде един от многото други нейни дни — нито хубав, нито лош. Поносим.
Харпър спря за миг в подземния коридор, после поведе Ричър към асансьора. Двамата се изкачиха нагоре към дневната светлина. Излязоха навън на студения въздух и отидоха до колата й — малка, жълта, двуместна. Ричър си даде сметка, че я вижда за първи път. Харпър отключи, той се наведе и се сви на седалката вдясно. Харпър го погледна, хвърли чантата си в скута му и седна до него. Беше тясно и лакътят й го удари, когато включи на скорост.
— Как ще стигнем дотам?
— Ще трябва да вземем редовен полет — отговори той. — Имаш ли кредитни карти?
Тя поклати глава.
— Всичките са на червено. Няма да ги приемат.
— Всичките ли?
Тя кимна.
— В момента нямам никакви пари.
Той не каза нищо.
— А ти? — попита го тя след малко.
— Аз винаги съм без пари.
Петата инвенция на Бах беше една от най-трудните, но бе любимата пиеса на Рита Симека. Зависеше изцяло от звученето, което идваше от съзнанието, минаваше през раменете, ръцете и пръстите. Трябваше да звучи импулсивно, но уверено. Цялата пиеса представляваше сбор от безсмислици и тонът трябваше да е съобразен с този факт, но същевременно и да е съвършено сериозен, за да се получи търсеният ефект. Блестящ, но и безумен. Тайно в душата си тя беше сигурна, че Бах е бил луд.
Пианото й помагаше. Звукът му беше едновременно плътен и деликатен. Изсвири цялото произведение два пъти бавно и остана доволна от резултата. Реши да свири три часа, после да спре, за да обядва, и след това да продължи с домакинска работа. Не знаеше какво ще прави по-късно следобед. Може би щеше да посвири още малко.
Заемаш позиция отрано. Достатъчно рано, за да присъстваш на смяната в осем. Наблюдаваш я. Също както предния ден. Агентът от ФБР е буден, но вниманието му е отслабнало. Пристига полицейската кола. Размяна на любезности през отворените прозорци. Двете коли сменят местата си, буикът се отдалечава, двигателят на полицейската кола угасва и ченгето се озърта. Намества се удобно на седалката и започва последната си смяна като ченге. След днешния ден нямаше да му разрешат да регулира движението дори около Полярния кръг.
— Е, как ще стигнем там? — попита Харпър още веднъж.
— Ето така — отговори той. Отвори чантата й, извади мобилния й телефон и отвори капачето. Затвори очи и си припомни номера, който беше набрал, докато седеше в кухнята на Джоди. Набра го. Чу звъненето, после се обади плътен, леко задъхан глас:
— Полковник Джон Трент слуша.
— Трент, Ричър е. Още ли ме обичаш?
— Какво?
— Трябва ми транспорт. За двама души от Андрюс до Портланд в Орегон.
— За кога?
— Веднага. Незабавно.
— Шегуваш се, нали?
— Не, пътуваме натам. Ще пристигнем след половин час.
Последва минута мълчание.
— От Андрюс до Портланд, Орегон, така ли? — попита Трент.
— Да.
— Колко бързо искате да стигнете дотам?
— Максимално бързо.
— Добре — отговори полковникът след няколко секунди и затвори. Ричър щракна капачето на телефона.
— Ще помогне ли? — попита Харпър.
Ричър кимна.
— Задължен ми е — каза той. — Е, да тръгваме.
Тя подкара внимателно, докато излязоха от паркинга. Мина покрай охраната на ФБР и увеличи скоростта. При първия пропускателен пункт на морската пехота Ричър видя как няколко войници обърнаха глави след тях.