— Отивам до магазина — каза тя.
Той я изгледа за миг, сякаш бе поискала нещо извън включеното в предварителния сценарий.
— Колко време ще се бавите?
Тя сви рамене.
— Половин-един час.
— До магазина ли?
Тя кимна.
— Трябва да си купя някои неща.
Той я погледна пак и после взе решение.
— Добре, но аз ще чакам тук. Наблюдаваме къщата ви, а не вас. Престъпления, извършвани в дома на жертвата, ето с какво се занимаваме.
Тя кимна.
— Нямам нищо против. Никой няма да ме грабне в магазина.
В отговор ченгето кимна мълчаливо. Включи двигателя и се оттегли малко назад, за да може тя да излезе. Проследи я с поглед, докато изчезна зад завоя, после пак зае старото си място.
Видя как се отвори вратата на гаража, видя я как спря на алеята, видя я как излезе. Проследи и разговора й с ченгето. Видя как ченгето се дръпна, за да освободи пътя, как тя изкара колата и потегли надолу. После ченгето се върна. Усмихваш се и отново се снишаваш зад прикритието на скалите. След това ставаш. Залавяш се за работа.
В подножието на хълма тя сви наляво, после пое по главната улица в посока към Портланд. Беше студено. Ако температурите продължаха да падат и през следващата седмица, щеше да завали сняг, а тогава колата, която си бе избрала, щеше да изглежда малко смешна. Всички други имаха големи машини, джипове или пикапи, а тя беше взела нисък седан, четири пъти по-дълъг от височината му, златен металик, с алуминиеви джанти и мека кожена тапицерия отвътре. Изглеждаше много скъпа кола, но всъщност беше само с предно предаване и толкова ниска, че можеше да заседне и в най-малката снежна пряспа. През по-голямата част от зимата или щеше да ходи пеша, или да моли съседите си да я возят.
Иначе се движеше леко и безшумно като в сън. Измина трите километра на запад, после намали, за да свие към търговския център. Изчака един камион от насрещното платно, влезе в паркинга, продължи малко по-нататък, заобиколи дясната част на сградата и паркира сама върху тясната ивица отзад. Извади ключовете и ги пусна в чантата си, после тръгна в студа към входа на супермаркета.
Вътре беше по-топло. Взе количка и започна да обикаля щандовете, без да бърза. Нямаше система в пазаруването. Разглеждаше всичко и вземаше продукти, които смяташе, че са се свършили вкъщи. Не бяха много, тъй като в магазина не се продаваше онова, което наистина я интересуваше — партитури и градински растения. Накрая се оказа, че е купила толкова малко неща, че може да плати на експресната каса.
Момичето на касата побра покупките й само в един книжен плик; тя плати в брой и излезе, прегърнала плика. Тръгна вдясно по тесния тротоар и заразглежда витрините. В студения въздух дъхът й се превръщаше на пара. Спря пред магазина за железарски стоки. Беше старомоден и вътре можеше да се намери всичко. Беше пазарувала оттам и преди — костно брашно и изкуствен тор за азалиите си.
Премести плика от супермаркета в едната си ръка и отвори вратата. Издрънча звънец. На касата седеше възрастен човек с кафяво сако, който й кимна за поздрав. Тя тръгна към отрупаните със стока щандове. Мина покрай инструментите и пироните и намери бояджийските материали. Имаше рула евтини тапети, пакети маджун, четки и мечета. И кутии с боя. Рафтовете бяха високи колкото нея. Имаше комплекти с цветни мостри, закачени върху всеки рафт. Рита остави плика с покупките на пода и взе един комплект. Разтвори картончетата като ветрило — съдържаха цялата цветова гама, като огромна дъга.
— Да ви помогна ли, мис? — чу глас.
Беше възрастният продавач. Бе се приближил безшумно, готов да й помогне, за да продаде нещо.
— Тази боя разтваря ли се във вода? — попита тя.
Той кимна.
— Да. Това е латекс. На водна основа е. Разрежда се с вода и мечетата се почистват също с вода.
— Искам тъмнозелена — каза тя и посочи мострите. — Може би като това маслиненозелено.
— Авокадото също не е лошо — отбеляза възрастният.
— Много е светла.
— Ще я разреждате ли с вода? — попита той.
Тя кимна.
— Предполагам.
— Тогава ще стане още по-светла.
— Май ще взема маслиненозелената. Искам да прилича на маскировъчното зелено, което използват военните.
— Добре — кимна възрастният. — Колко?
— Една кутия — отговори тя. — От пет литра.
— С една кутия не може да се покрие кой знае каква площ. Макар че, ако я разредите…
Той занесе кутията до касата и регистрира продажбата.
Тя плати в брой и той сложи кутията в торбичка заедно с безплатна дървена бъркалка за боята, върху която беше написано името на магазина.