— Благодаря — каза тя.
Тръгна към колата с плика с продукти в едната ръка и с торбичката с боята в другата. Беше студено. Погледна небето и видя, че от запад се задават тъмни облаци. Рита стовари покупките на задната седалка, после се качи отпред и включи двигателя.
Студът изостряше вниманието на ченгето. Ако беше през лятото, от бездействието можеше да му се доспи, но при тези ниски температури това нямаше да се случи. Затова забеляза приближаващата фигура още когато беше на стотина метра надолу по склона. Най-напред видя главата, после раменете и накрая гърдите. Крачеше целенасочено към него, постепенно се изкачваше над скъсения хоризонт. Посивяла коса, гъста, ниско подстригана. Военна униформа. Орли на пагоните, орли на реверите, полковник. Вместо вратовръзка имаше свещеническа яка. Пастор. Военен свещеник, който приближаваше забързан по тротоара. Главата му се поклащаше при всяка крачка. Вървеше доста бързо. Сякаш маршируваше.
Спря рязко пред десния калник на полицейската кола и изви врат към къщата на Симека. Ченгето свали стъклото. Не знаеше как да реагира. Ако беше местен човек, щеше да го помоли да се приближи с тон, който не търпи възражения. Този обаче беше свещеник и нещо повече — полковник.
— Извинете — извика ченгето.
Полковникът се озърна и се приближи до отворения прозорец на колата. Наведе се. Беше висок. Опря едната си ръка на покрива на колата, а другата на вратата.
— Здравейте, полицай.
— Мога ли да ви помогна?
— Идвам при дамата, която живее в тази къща — каза свещеникът.
— В момента не е у дома — отговори ченгето. — Освен това положението е особено.
— Особено ли?
— Тя е под наблюдение. Нямам право да ви кажа защо, но ще ви помоля да се качите в колата и да се легитимирате.
Полковникът се поколеба за миг, сякаш се смути, после се изправи и отвори вратата откъм мястото до ченгето. Качи се в колата и пъхна ръка в куртката си. Извади портфейл. Отвори го, измъкна протрита военна лична карта и я подаде на ченгето. Той я огледа, сравни снимката с лицето до себе си и му я върна.
— Добре, полковник — каза той. — Можете да почакате тук с мен, ако желаете. Вън е доста студено.
— Наистина — съгласи се свещеникът, макар че полицаят забеляза, че е леко запотен. Вероятно заради бързото изкачване по склона.
— Нищо не мога да разбера — каза Харпър.
Самолетът се спускаше. Ричър го усещаше с тъпанчетата на ушите си. Чувстваше и резките завои. Пилотът беше военен и използваше кормилото. Пилотите от гражданската авиация избягваха да го правят, защото така самолетът поднасяше като кола при остър завой и създаваше неприятно усещане у пътниците. Вместо това те форсираха единия двигател, забавяха другия и машината сменяше плавно посоката. Военните пилоти обаче не се интересуват от удобството на пътниците. Техните пътници не си купуват билети.
— Помниш ли доклада на Поултън от Спокейн? — попита той.
— Е, и?
— Това е ключът. Нещо голямо и очевидно.
Тя сви вляво от главното шосе и после надясно по своята улица. Ченгето отново беше преместило колата си пред входа. Някой седеше на предната седалка до него. Тя спря на средата на улицата, готова да завие. Надяваше се, че той ще разбере намека и ще се отстрани от пътя й, но вместо това ченгето отвори вратата на колата и слезе, сякаш искаше да говори с нея. Той се приближи сковано от дългото седене на едно място, сложи ръката си на покрива на колата й и се наведе. Тя свали стъклото и той огледа покупките й на задната седалка.
— Купихте ли каквото ви трябваше?
Тя кимна.
— Някакви проблеми?
— Не.
— Един човек иска да ви види. Военен свещеник.
— Онзи в колата ли? — попита тя сякаш само за да каже нещо. Беше очевидно. Виждаше яката му.
— Полковник еди-кой си — обясни полицаят. — Документите му са в ред.
— Кажете му да си върви.
Полицаят се сепна.
— Идва чак от Вашингтон. В документите му пише, че служи там.
— Не ме интересува къде служи. Не искам да се срещам с него.
Полицаят замълча и само погледна назад през рамо. Свещеникът слезе от колата и се изправи в цял ръст на тротоара. Приближаваше. Симека слезе от колата, без да изключва двигателя, и придърпа якето си, за да се предпази от студа.
— Рита Симека? — попита свещеникът, когато приближи достатъчно.
— Какво искате?
— Дойдох, за да проверя дали сте добре.
— Дали съм добре ли? — повтори тя.
— Дали се възстановявате — каза той. — След проблемите.
— Проблеми!?
— След премеждието ви.
— И искате да знаете дали съм добре?
— Може би ще мога да ви помогна.