— Боята е тук — каза тя.
— Покажи ми я.
Симека извади кутията от торбичката и я задържа за телената дръжка.
— Маслиненозелена е. Това беше най-близкият цвят, който имаха.
— Добре, справи се много добре.
Симека се зачерви от удоволствие. Лека розовина изби на бледото й лице.
— А сега трябва да се съсредоточиш. Защото ще ти кажа много неща.
— Какви неща?
— Това, което искам да направиш.
Симека кимна.
— Добре — каза тя.
— Първо, трябва да ми се усмихваш. Това е много важно. Означава много за мен.
— Добре — отвърна Симека.
— Е, ще можеш ли да се усмихваш?
— Не знам.
— Ще опиташ, нали?
— Вече не се усмихвам често.
Съчувствено кимване.
— Да, знам, но все пак опитай.
Симека наведе глава, съсредоточи се и отново я вдигна с някаква срамежлива, вяла усмивка, по-скоро някакво движение на устните, но все пак беше нещо. Опита се отчаяно да я задържи.
— Ето така. Помни, че искам да се усмихваш през цялото време.
— Добре.
— Работата трябва да ни доставя удоволствие, нали?
— Така е.
— Ще ни е необходимо нещо, с което да отворим кутията.
— Инструментите ми са долу — каза Симека.
— Имаш ли отвертка?
— Разбира се. Имам осем или девет.
— Ще ми донесеш ли някоя по-голяма?
— Разбира се.
— И не забравяй да се усмихваш, нали?
— Съжалявам.
Чашата беше твърде голяма за поставката на таблото в патрулната кола, така че той нямаше къде да я сложи и затова изпи кафето наведнъж. Винаги ставаше така. Ако беше на гости и държеше бутилка, винаги я изпиваше по-бързо, отколкото ако седеше на бар и можеше да я оставя върху плота пред себе си. Като пушенето. Ако имаше пепелник, в който да оставя запалената цигара, тя гореше значително по-дълго, отколкото ако се разхождаше с нея в ръка — тогава я изпушваше за около две минути.
Сега седеше, опрял празната чаша на бедрото си, и се чудеше дали да не отиде да я върне. Ето чашата ви, би могъл да каже. Много благодаря. Това щеше да му даде още един шанс да намекне колко студено е навън. Може би щеше да я умилостиви и тя щеше да му даде стол, за да седне в коридора и да довърши смяната си на топло. Никой не би могъл да го обвини за подобно нещо. Така щеше да я охранява по-добре.
Притесняваше се обаче да позвъни отново. Тази жена беше с опак характер, без никакво съмнение. Кой би могъл да предвиди как ще реагира — дори и да е много учтив и само да й върне чашата. Независимо че я бе отървал от свещеника. Продължи да държи чашата в ръка и да се мъчи да прецени кое усещане е по-силно — студът или опасенията му от нейната реакция.
Таксито мина през Грешам, после през Келсо и Санди. Магистрала 26 премина в шосе Маунт Худ и наклонът се увеличи. Старата таратайка не се предаваше.
— Кой е? — попита Харпър.
— Ключът е в доклада на Поултън от Спокейн.
— Така ли?
Той кимна.
— Голямо и очевидно. Но ми отне доста време, за да го видя.
— За Ю Пи Ес ли говориш? Нали вече го обсъдихме?
— Не, преди това. За „Херц“. За наетата кола.
Симека се върна от мазето с отвертка в ръка — една от трите най-големи, които имаше. Беше дълга около двайсет сантиметра, а острието беше достатъчно тънко, за да се пъхне под капака, и достатъчно широко, за да го повдигне.
— Мисля, че тази е най-подходяща — каза тя. — За целта, искам да кажа.
Очите я гледаха от разстояние.
— Не се съмнявам. Щом на теб ти харесва, нямам нищо против. Ти ще я използваш, а не аз.
Симека кимна.
— Мисля, че става.
— Е, къде е банята ти?
— Горе.
— Ще ми я покажеш ли?
— Разбира се.
— Вземи боята. И отвертката.
Симека отиде в кухнята и взе кутията с боя.
— Ще ни трябва ли и бъркалката? — извика оттам.
Не получи веднага отговор. Новата схема изисква нова техника.
— Да, донеси я.
Симека я стисна заедно с отвертката в лявата ръка, а с дясната хвана кутията за дръжката.
— Насам — каза тя.
Тръгна нагоре по стълбата, мина по коридора на горния етаж и влезе в спалнята си. И оттам в банята.
— Ето я.
Чувстваш се като експерт по баните. В крайна сметка тази беше петата. Със средно скъпо обзавеждане. Донякъде старомодна, но напълно отговаряше на възрастта на къщата. Мраморът тук щеше да изглежда неуместен.
— Остави нещата на пода.
Симека се наведе и остави кутията с боята. Металното дъно изтрака на плочките. Сгъна дръжката настрани и закрепи отвертката и бъркалката върху капака. Посочиха й черна найлонова торба за боклук.
— Трябва да сложиш дрехите си тук.
Ченгето слезе от колата с чаша в ръка и тръгна по алеята към къщата. Изкачи се по стъпалата. Премести чашата в другата ръка и се приготви да позвъни. После се поколеба. Вътре беше много тихо. Не се чуваше пианото. Лош или добър знак беше това? Тази жена имаше някаква мания непрекъснато свиреше едно и също нещо. Вероятно не обичаше да я прекъсват по средата. Това, че в момента не свиреше, не означаваше, че не се занимава с нещо друго, не по-малко важно. Може би беше решила да подремне. Агентът на ФБР му беше казал, че сутрин става в шест. Може би имаше навика да спи следобед. Или четеше книга. Каквото и да правеше, едва ли очакваше с нетърпение той да позвъни на вратата й. Поне досега не беше показала подобно нещо.