Стоеше разколебан, с ръка на няколко сантиметра от звънеца. После я отпусна, обърна се и се върна при колата. Отвори вратата, седна зад волана и остави чашата на пода, пред съседната седалка.
Симека погледна объркано.
— Кои дрехи? — попита тя.
— Тези, с които си облечена.
Симека кимна вяло.
— Добре.
— Не забравяй усмивката, Рита. Не допускай да изчезне.
— Съжалявам.
— Погледни се в огледалото и ми кажи дали това е лице на щастлив човек.
Симека се обърна към огледалото, вгледа се за миг и после напрегна мускулите на лицето си един по един. Наблюдаваха изражението й в огледалото.
— Усмихни се широко. Искам весела усмивка, Рита.
Симека се обърна.
— Така добре ли е? — попита тя с най-широката усмивка, на която беше способна.
— Много добре. Искаш да ме зарадваш, нали?
— Да.
— Хайде, тогава сложи дрехите си в торбата.
Симека си съблече пуловера. Беше дебел, по врата.
Хвана го за подгъва, вдигна го и го измъкна през главата си. После го пусна в торбата. След това дойде ред на памучната блуза, обезформена от многократното пране. Измъкна я от колана на джинсите си и я разкопча до долу. Съблече я и я пусна в торбата.
— Студено ми е — каза тя.
После разкопча джинсите, свали ципа и ги смъкна надолу по краката си. Събу обувките си, после джинсите. Уви обувките в джинсите и ги пусна в торбата. След това хвърли и чорапите един по един.
— Побързай, Рита.
Симека кимна, изви ръце зад гърба си и разкопча сутиена. Дръпна го и го пусна. После свали бикините си, смачка ги на топка и хвърли и тях в торбата. Зачака съвсем гола.
— Напълни ваната. С топла вода, защото ти е студено.
Симека се наведе и постави запушалката в канала. Беше от гума, закачена на верижка. Завъртя крановете — три четвърти гореща вода, една четвърт студена.
— Отвори боята.
Симека клекна, взе отвертката, подпъхна я под капака и натисна. После завъртя кутията под отвертката няколко пъти, докато капакът се отвори.
— Внимавай. Не искам никакви петна.
Симека остави капака внимателно върху плочките и вдигна очи в очакване.
— Излей боята във ваната.
Рита взе кутията с две ръце. Беше доста голяма и неудобна за хващане. Приближи я до ваната и започна да я излива. Боята беше гъста. Замириса на амоняк. Течеше бавно над ръба на кутията и се изливаше във водата. Струите от крановете я завъртяха на спирала. Водата започна да разтваря краищата на спиралата и я разнесе във ваната на тънки зелени ивици, като облаци. Симека задържа кутията, докато се изцедиха и последните капки.
— Внимателно. Сега я остави долу. И не цапай.
Симека обърна кутията с отвора нагоре и приклекна, за да я остави внимателно върху плочките до капака. Издаде кух звук на празно.
— А сега вземи бъркалката и я разбъркай хубаво, докато се разтвори напълно.
Симека коленичи край ваната и започна да разбърква зелената маса боя на дъното.
— Разтваря се — каза.
— Затова взе латекс.
Цветът се промени — от маслиненозелен стана по-светъл, като цвета на трева във влажна горичка. Постепенно се разреди до гъстотата на мляко. Всичко беше наред. Не беше същото като истинската боя, но при тези обстоятелства беше достатъчно, че изобщо има някаква боя.
— Добре, стига толкова. Сложи бъркалката в кутията. Не цапай.
Симека извади дървената бъркалка от зелената вода и внимателно я изтръска от капките. После се протегна назад и я постави права в празната кутия.
— И отвертката.
Остави я до бъркалката.
— А сега сложи капака.
Симека хвана края на капака и го сложи върху кутията. Не можеше да се затвори напълно, защото бъркалката беше по-дълга от височината на кутията.
— Сега можеш да спреш водата.
Симека се обърна към ваната и затвори крановете. Зелената течност беше около петнайсет сантиметра под ръба на ваната.
— Къде сложи кашона?
— В мазето. Но те го отнесоха.
— Да, знам. Помниш ли обаче точно на кое място беше?