— Почукала е на вратата и е прекъснала убиеца. Той е хукнал покрай нея, тя не го е преследвала, защото е искала да провери какво става със Симека. Това е хуманно отношение.
— Ченгето видяло ли е убиецът да бяга?
— Не се е събудило.
— И Джулия Ламар е намерила време да залости вратата след себе си, макар че се е втурнала нагоре по стълбите, водена от хуманното си отношение?
— Очевидно.
Настъпи мълчание.
— Симека свести ли се? — попита Ричър.
Диърфийлд кимна.
— Обадихме се в болницата. Не помни нищо за случилото се. Предполагаме, че подсъзнанието й е потиснало всичко. Ще намерим цяла армия психиатри, които ще потвърдят, че това е напълно нормално.
— Тя добре ли е?
— Добре е.
Блейк се усмихна.
— Само че няма да я мъчим с въпроси за нападателя й. Нашите психиатри ще потвърдят, че това би било неоправдано жестоко спрямо нея при дадените обстоятелства.
— Къде е Харпър? — попита Ричър.
— Харпър временно е отстранена — отговори Блейк.
— Защото не следва партийната линия ли?
— Тя е жертва на неоправдани романтични илюзии — каза Блейк. — Разказа ни някаква безумни фантастични небивалици.
— Разбираш какъв е проблемът ти, нали? — попита Диърфийлд. — Ти мразеше Ламар още от самото начало. Убил си я по лични подбуди, а си измислил тази история, за да се измъкнеш. Но версията ти не е много добра, нали? Не можеш да я подкрепиш с нищо. Не можеш да докажеш, че Ламар е била в близост до която и да е от другите жертви.
— Не е оставяла следи — каза Ричър.
Блейк се усмихна.
— Ирония на съдбата, нали? Ти ни каза същото в самото начало. Каза ни, че разполагаме единствено с това, че мислим, че убиецът е човек като теб. Е, сега и ти разполагаш само с хипотезата, че го е извършила Ламар.
— Къде е колата й? — попита Ричър. — От летището до къщата на Симека е дошла с кола.
— Убиецът я е откраднал — каза Блейк. — Вероятно е влязъл, като се е промъкнал зад къщата, без да знае, че полицаят е заспал. Когато Ламар го е изненадала, е избягал с нейната кола.
— И мислиш, че ще откриеш кола, наета с истинското й име?
Блейк кимна.
— Вероятно. Обикновено намираме нещата, които ни трябват.
— Ами полетът от Вашингтон? Ще откриете ли истинското й име в компютъра?
Блейк отново кимна.
— Ако се наложи.
— Разбираш какъв е проблемът ти, нали? — попита Диърфийлд пак. — Не е приемливо да умре агент, без някой да носи отговорност за това.
Ричър кимна.
— И не е приемливо да се признае, че агентът е бил убиец.
Блейк поклати глава.
— Изобщо не си го и помисляй.
— Дори наистина тя да е извършила тези убийства, така ли?
— Не ги е извършила — възрази Диърфийлд. — Тя беше лоялен агент и се справяше много добре с работата си.
Ричър кимна.
— Е, това, предполагам, означава, че няма да получа хонорара си.
Диърфийлд се намръщи, сякаш усети лоша миризма в стаята.
— Това не е шега, Ричър. Нека сме съвсем наясно. Загазил си много сериозно. Можеш да говориш каквото си искаш. Можеш да твърдиш, че си имал подозрения. Но ще приличаш на идиот. Никой няма да те слуша. А и бездруго няма да има значение, защото, ако си я подозирал, е трябвало да поискаш от Харпър да я арестува.
— Нямаше време.
Диърфийлд поклати глава.
— Глупости.
— Видял ли си я в момента, в който напада Симека? — попита Блейк.
— Трябваше да я отстраня от пътя си.
— Нашият адвокат ще каже, че дори и да си имал почтени, макар и необосновани подозрения, първо е трябвало да се заемеш със Симека във ваната, а да оставиш Ламар на Харпър. Били сте двама срещу един. Щеше да спестиш време. След като си бил толкова разтревожен за старата си приятелка, нали?
— Щях да спестя половин секунда.
— Тази половин секунда би могла да е решаваща — отбеляза Диърфийлд. — Ситуацията е била на живот и смърт. Нашият адвокат няма да пропусне този момент. Да използваш скъпоценно време, за да удариш някого, доказва лична омраза например.
Ричър погледна надолу, без да каже нищо.
— Ти, разбира се, знаеш много добре тези неща, защото познаваш правото — намеси се Блейк. — Човек може да сгреши, разбира се, воден от честни подбуди. Защитата на жертвата обаче трябва да се осъществи в момента на нападението. А не след това. Тогава вече говорим чисто и просто за отмъщение.
Ричър мълчеше.
— Не можеш да твърдиш, че хем си сбъркал, хем е станало случайно — продължи Блейк. — Веднъж ми каза, че знаеш как да счупиш череп и че не е възможно това да стане случайно. Помниш ли момчетата на Петросян? Същото важи и за счупените вратове, нали? Не е било случайност, а умишлено убийство.
— Добре — кимна Ричър. — Каква е сделката?