— Кога?
— Преди два часа. Не пожелаха да ми кажат каквото и да било.
— Няма нищо за казване. Сметките ми с тях са уредени.
Тя кимна.
— Значи най-накрая им даде каквото искаха. — Тя замълча за миг, после попита: — Ще те призоват ли като свидетел? Ако има дело?
Той поклати глава.
— Няма да има дело.
Тя кимна.
— Само погребение, нали?
— Няма живи роднини, това е.
Тя замълча замислено, сякаш трябваше да го попита нещо много важно.
— Кажи ми как се чувстваш след всичко това. С една дума.
— Спокоен — каза той.
— Би ли го направил отново? При същите обстоятелства?
Сега той се замисли.
— При същите обстоятелства ли? Без да ми мигне окото.
— Трябва да замина на работа в Лондон — каза тя. — За две години.
— Разбрах — отвърна Ричър. — Старецът ми каза. Кога заминаваш?
— В края на месеца.
— Не искаш да дойда с теб.
— Ще съм много заета. Екипът там е малък, а работата е много.
— И градът е цивилизован — добави той.
Тя кимна.
— Да, така е. Би ли искал да дойдеш?
— За цели две години? Не. Но мога да идвам при теб от време на време.
Тя се усмихна.
— Би било добре.
Той не каза нищо.
— Ужасно е — каза Джоди след малко. — Не можех да живея без теб в продължение на петнайсет години, а сега откривам, че не мога да живея с теб.
— Знам — отвърна той. — Вината е изцяло моя.
— И ти ли изпитваш същото? — попита го тя.
Той я погледна.
— Предполагам.
— Разполагаме с времето до края на месеца — отбеляза Джоди.
Ричър кимна.
— Повечето хора не разполагат с толкова време — отвърна той. — Можеш ли да се освободиш днес следобед?
— Разбира се. Сега съм съдружник. Мога да правя каквото си искам.
— Тогава да вървим.
Оставиха празните чаши на перваза на прозореца и си пробиха път през тълпата. Всички ги проследиха с поглед до вратата, а после възобновиха плахите си догадки.