— Положението е много объркано — каза той.
Ричър не отговори. Седеше и чакаше.
— Какво точно стана в ресторанта?
— Нищо — отвърна Ричър.
Диърфийлд поклати глава.
— Беше под наблюдение. Хората ми те следят от една седмица. Специални агенти Ламар и Поултън се присъединиха към екипа тази вечер. Видели са всичко със собствените си очи.
Ричър го изгледа.
— Следите ме от седмица?
Диърфийлд кимна.
— От осем дни, ако трябва да съм точен.
— Защо?
— Ще стигнем и до това.
Ламар се раздвижи и пак посегна към куфарчето си. Извади друга папка, отвори я и измъкна от нея няколко листа. Четири-пет, защипани с метална щипка. Бяха гъсто изписани. Усмихна се ледено на Ричър, обърна ги и ги плъзна по масата към него. Те прошумоляха от рязкото движение и спряха точно пред него. Ричър видя, че е споменат като обекта. Прочете списък с всички посетени от него места, както и описание на всичко, което беше правил през последните осем дни. До последната секунда. До последната подробност. Ричър вдигна очи към усмихнатата физиономия на Ламар и кимна.
— Явно опашките на ФБР са много добри. Изобщо не съм ги забелязал.
Последва мълчание.
— Та какво стана в ресторанта? — попита Диърфийлд след малко.
Ричър се замисли. Честността е най-добрата политика, каза си. Прецени. Преглътна. После кимна на агентите.
— Мисля, че юристите биха го нарекли „несъвършена необходимост“. Извърших дребно престъпление, за да предотвратя по-голямо.
— Сам ли действаше? — попита Козо.
Ричър кимна.
— Да.
— Тогава какво означава онова „не започвайте война за територии с нас“?
— Исках да изглеждам убедителен. Исках Петросян да ме вземе на сериозно, който и да е той. Да си мисли, че си има работа с друга организация.
Диърфийлд се пресегна и взе листата с резултатите от наблюдението. Прегледа ги.
— Тук не са отразени никакви контакти, освен с мис Джоди Джейкъб. Тя определено не се занимава с охранителен рекет. Какво показва телефонният дневник?
— Послушвали сте телефона ми? — попита Ричър.
Диърфийлд кимна.
— Претърсихме и боклука ти.
— Телефонният дневник е чист — обади се Поултън. — Не е говорил с никого, освен с мис Джоди Джейкъб. Води затворен живот.
— Така ли, Ричър? — попита Диърфийлд. — Затворен живот ли водиш?
— Обикновено да — отговори Ричър.
— Значи си действал сам — продължи Диърфийлд. — Като съвестен гражданин. Никакви контакти с гангстери, никакви инструкции по телефона.
Обърна се към Козо и го погледна въпросително.
— Удовлетворява ли те това, Джеймс?
Козо сви рамене и кимна.
— Нямам избор, струва ми се.
— Съвестен гражданин, а, Ричър? — изви въпросително глас Диърфийлд.
Ричър кимна мълчаливо.
— Можеш ли да го докажеш?
Ричър сви рамене.
— Можех да им взема пистолетите. Ако работех за някого, щях да го направя. Но не ги взех.
— Така е. Хвърли ги в контейнера за боклук.
— Преди това ги обезвредих.
— С прахоляк в механизмите. Защо го направи?
— За да не може някой да ги намери и да ги използва.
Диърфийлд кимна.
— Съвестен гражданин. Видял си несправедливост и си поискал да я отстраниш.
— Да.
— Все някой трябва да го направи, нали?
— Да.
— Не обичаш несправедливостите, а?
— Така е.
— И можеш да направиш разлика между добро и зло?
— Надявам се.
— Не ти е нужна намесата на съответните власти, защото можеш сам да вземаш решения.
— Обикновено.
— Уверен си в моралния си кодекс.
— Да.
Диърфийлд замълча и се вгледа в него през отблясъка на светлината.
— Тогава защо открадна парите? — попита той след миг.
Ричър сви рамене.
— Бойна плячка. Трофей.
Диърфийлд кимна.
— И това е от кодекса, нали?
— Сигурно.
— Играеш по свои собствени правила, нали?
— Обикновено да.
— Никога не би ограбил възрастна жена, но няма проблем да прибереш парите на двама биячи.
— Да.
— Когато прекрачат границата на това, което според теб е допустимо, трябва да си получат заслуженото, нали?
— Да.
— Твой личен кодекс.
Ричър отново вдигна рамене и замълча. Тишината натежа.
— Знаеш ли нещо за психологическите профили на престъпниците? — попита внезапно Диърфийлд.
— Само каквото съм чел във вестниците.