В антрето имаше два електрически ключа. Единият беше за лампата на верандата. Не беше сигурен кой е точно. Рискува с единия, не сгреши и видя светлината през стъклото на вратата. Отвори. Лампата — силен прожектор горе вдясно — освети лицето на Нелсън Блейк и част от Джулия Ламар, която не беше в неговата сянка. Лицето на Блейк не изразяваше нищо, освен напрежение. Ламар все още гледаше враждебно и с презрение.
— Не си си легнал — отбеляза Блейк. Беше констатация, а не въпрос.
Ричър кимна.
— Влезте — каза той.
Ламар поклати глава. Жълтеникавата светлина освети косата й.
— По-добре да не влизаме — рече тя.
Блейк пристъпи от крак на крак.
— Можем ли да отидем някъде? Да закусим?
— В четири и половина сутринта? — учуди се Ричър. Наблизо няма такова място.
— Можем ли да поговорим в колата? — предложи Ламар.
— Не — отговори Ричър.
Патова ситуация. Ламар погледна встрани, а Блейк отново се размърда.
— Влезте — повтори Ричър. — Тъкмо направих кафе.
Обърна се и тръгна към кухнята. Отвори един шкаф и извади още две чаши. Изплакна ги от прахта и чу скърцането на пода в антрето. Първи влезе Блейк, после Ламар, с по-леки стъпки. След това вратата се затвори.
— Нямам захар и сметана — извика Ричър.
— Няма значение — отговори Блейк.
Стоеше на прага на кухнята, близо до антрето — не желаеше да го обвинят в нарушаване неприкосновеността на чуждия дом. Ламар влезе след него и огледа кухнята с нескрито любопитство.
— За мен не — каза тя.
— Пийни малко кафе, Джулия — обади се Блейк. — Беше дълга нощ.
Прозвуча като нещо средно между заповед и бащинска загриженост. Ричър го погледна изненадано и напълни трите чаши. Взе своята и се облегна на плота в очакване.
— Трябва да поговорим — започна Блейк.
— Коя е третата жертва? — попита Ричър.
— Лорейн Стенли. Сержант.
— Къде?
— Служила е някъде в Юта. Открили са я мъртва в Калифорния вчера сутринта.
— Същият почерк?
Блейк кимна.
— До най-малката подробност.
— Същата история?
Блейк отново кимна.
— Оплакване от тормоз, печели делото, после обаче напуска въпреки това.
— Кога?
— Оплакването е направила преди две години, а е напуснала преди една. Връзката с армията не е съвпадение, повярвай ми.
Ричър отпи от кафето. Беше слабо и блудкаво. Явно машината беше задръстена от варовикови отлагания. Вероятно съществуваше някакъв начин да се почисти.
— Не съм чувал за тази жена — каза той. — Никога не съм служил в Юта.
Блейк кимна.
— Може ли да поговорим? — попита той.
— Нали говорим?
— Да седнем някъде.
Ричър кимна и ги поведе към всекидневната. Остави чашата си на масичката и дръпна щорите, за да открие тъмнината навън. Прозорецът гледаше на запад, към реката. Щяха да минат часове, преди слънцето да освети небето.
Имаше три канапета, подредени в правоъгълник около студената камина, пълна с пепел от миналата зима. Последните приятни пламъци, на които се бе радвал бащата на Джоди. Блейк седна с лице към прозореца, а Ричър — срещу него. Ламар се помъчи да покрие коленете си с късата пола, докато сядаше срещу камината. Кожата й имаше същия цвят като пепелта.
— Продължаваме да твърдим, че психологическият профил е верен — отбеляза тя.
— Браво на вас.
— Бил е някой точно като теб.
— Смяташ ли, че е възможно? — попита Блейк.
— Кое? — попита Ричър.
— Че може да е военен.
— Питаш ме дали един военен може да бъде убиец?
Блейк кимна.
— Имаш ли мнение по въпроса?
— Мнението ми е, че въпросът всъщност е глупав. Все едно да ме питате дали жокеят може да язди.
Замълчаха. Откъм мазето се чу пуфтенето на пещта, после дъските на пода запукаха от нагряването на тръбите под тях.
— При първите две жертви изглеждаше нормално да заподозрем теб — каза Блейк.
Ричър не отговори.
— Затова те наблюдавахме.
— Това извинение ли е?
Блейк кимна.
— Да, струва ми се.
— Защо тогава ме прибрахте, след като сте знаели, че не съм аз?
Блейк се почувства неловко.