— Да или не?
— Не.
Мълчание.
— Защо не?
— Сигурно защото вашият емоционален шок не ми действа.
— Може ли да чуем някаква формална причина за протокола?
— Формалната причина е мис Ламар. Вбесява ме.
Блейк разпери безпомощно ръце.
— Вбесява те само заради емоционалния шок. Това е само техника.
Ричър направи гримаса.
— Прекалено убедителна е — каза той. — Махни я от разследването и мога да размисля.
Ламар го изгледа свирепо и Блейк поклати глава.
— Няма да го направя. Това е мой случай и няма да търпя да ми се диктува какво да правя.
— Тогава отговорът ми е „не“.
Устата на Блейк увисна.
— Говорихме с Диърфийлд, преди да дойдем тук — каза той. — Разбираш защо го направихме, нали? Жест на уважение. Той ни упълномощи да ти кажем, че Козо ще оттегли обвиненията за рекет, ако ни съдействаш.
— Не се притеснявам от тези обвинения — каза Ричър.
— А би трябвало. Охранителният рекет е гадно нещо, нали? Съсипва бизнеса и живота на хората. Ако Козо напише нещата както трябва, едно съдебно жури от дребни търговци ще те намрази и в червата.
— Не се притеснявам за това — повтори Ричър. — Ще оборя тези твърдения за секунда. Аз не започнах рекета, а го спрях, помниш ли? Дребните търговци ще ме вземат за Робии Худ.
Блейк кимна, наведе глава и избърса устните си с пръсти.
— Проблемът е, че обвиненията може да са по-сериозни от това. Единият от онези типове е в критично състояние. Преди малко се обадихме в болницата. Счупен череп. Ако умре, ще бъдеш обвинен в убийство.
Ричър се разсмя.
— Добър ход, Блейк. Тази вечер обаче не съм чупил черепа на никого. Повярвай ми, ако искам да счупя череп, знам как да го направя. Това не може да стане по случайност. Е, да чуем останалото.
— От кое?
— От големите заплахи. Бюрото прави каквото трябва, нали така беше? Ти не се колебаеш да навлезеш в сивата зона, така че да чуем какво още си ми приготвил.
— Искаме само да ни помогнеш, нищо повече.
— Знам това. И искам да проверя докъде си готов да стигнеш.
— Ще стигнем дотам, докъдето трябва, Ричър. Ние сме ФБР. В момента сме притеснени. Нямаме намерение да губим време. Не можем да си го позволим.
Ричър отпи от кафето си. Имаше по-добър вкус от предишното, което беше направил той. Може би беше сложила повече кафе. Или по-малко.
— Е, кажи ми лошата новина.
— Проверка на данъчните.
— Мислиш, че ще ме уплашиш с това? Нямам какво да крия. Ако намерят някакъв доход, който съм забравил, ще им бъда много благодарен. Имам нужда от пари.
— Също и приятелката ти.
Ричър пак се разсмя.
— За бога, Джоди е адвокат от Уолстрийт. Скоро ще стане съдружник в голяма фирма. Ще се справи с данъчните, без да й мигне окото.
— Говоря сериозно, Ричър.
— Не, поне досега.
Блейк погледна към пода.
— Козо има хора, които работят под прикритие на улицата. Петросян ще се поинтересува кой е подредил така момчетата му снощи. Хората на Козо могат да му споменат името ти.
— И?
— Могат да му кажат къде живееш.
— И мислиш, че с това ще ме изплашиш? Погледни ме, Блейк. Слез на земята. В целия свят може би има десет души, от които би трябвало да се страхувам. Малко вероятно е този тип, Петросян, да е един от тях. Ако иска да се захване с мен, ще го изпратя в града в сандък по реката.
— Чувал съм, че не е от мекушавите.
— Сигурен съм, че не е. Само че дали е достатъчно твърд?
— Според Козо бил извратен тип. Във всичките му екзекуции има някакъв сексуален елемент. Труповете винаги са на видно място, без дрехи, необичайно обезобразени. Мъже или жени, все му е едно. Диърфийлд ни разказа всичко това. Говорихме доста.
— Ще поема риска.
Блейк кимна.
— Знаех си, че ще го кажеш. Умеем да преценяваме хората. Това е занаятът ни, както ти казах. Питахме се как ще реагираш на нещо различно. Ами ако Петросян не получи твоето име и адрес, а името и адреса на приятелката ти?
6
— Какво смяташ да правиш? — попита Джоди.
— Не знам — отвърна Ричър.
— Не мога да повярвам, че действат по този начин.
Бяха в кухнята на Джоди, на четвъртия етаж на една сграда в Манхатън, в долната част на Бродуей. Блейк и Ламар го бяха оставили в Гарисън и двайсет минути по-късно той не се стърпя и подкара на юг, към града. Джоди се прибра в шест сутринта, с желанието да хапне нещо и да вземе душ, и го завари да я чака във всекидневната.
— Сериозно ли говореха?
— Не знам. Сигурно.
— По дяволите! Не мога да повярвам!
— Отчаяни са — каза той. — И са нагли. Обичат да побеждават. Те са елит. Събери всичко това заедно и ще разбереш за какво става дума. Виждал съм го и друг път. Някои от нашите бяха същите. Бяха готови на всичко.