— С колко време разполагаш?
— Трябва да им се обадя най-късно в осем. С готово решение.
— Е, какво смяташ да направиш?
— Не знам — повтори той.
Палтото й беше метнато върху облегалката на един стол. Тя крачеше нервно напред-назад в розовата си рокля. Двайсетте и три часа безсъние не й личаха по нищо, освен по леките сенки под очите.
— Не могат да го направят безнаказано, нали? — предположи тя. — Може би не са го мислили сериозно.
— Може би — отговори той. — Но това е хазарт. При всички случаи няма да сме спокойни. Никога.
Джоди седна на един стол и кръстоса крака, после наклони глава назад и я разтърси, докато косата й се разпиля по раменете. Тя имаше всичко, което липсваше на Джулия Ламар. Един посетител от чужда планета би определил и двете като жени, с еднакви външни белези, коси, очи, ръце и крака, но едната като мечта, а другата — като кошмар.
— Просто нещата отидоха твърде далеч — каза той. — И вината е само моя, това е. Прекалих с разиграването само защото тя ми стана неприятна от самото начало. Реших да ги подразня, да им опъна малко нервите, а най-накрая да се съглася. Те обаче ме изненадаха, преди да стигна до финала.
— Тогава ги накарай да оттеглят думите си. Помогни им, започни отначало.
Ричър поклати глава.
— Не. Да заплашват мен е едно. Но намесиха теб и чашата преля. След като са способни дори само да си помислят подобно нещо, да вървят по дяволите.
— Сериозно ли го казаха? — попита тя отново.
— Най-безопасно е да го приемем за сериозно.
Тя кимна.
— Това ме плаши. И, струва ми се, пак ще се страхувам, поне малко, дори и да се откажат от думите си.
— Точно така — кимна Ричър. — Няма връщане назад.
— Но защо? Защо са толкова отчаяни? И защо са тези заплахи?
— Тежко минало — отвърна Ричър. — Всеки мрази всички останали. Това ми каза Блейк. И е истина. Един военен полицай не би се изпикал на Куонтико, дори и да гори. Заради Виетнам. Баща ти може би ти е разказвал. Той е добър пример.
— Какво е станало във Виетнам?
— Имаше едно правило. Всички, които късаха призовките, бяха грижа на ФБР. Дезертьорите бяха наш проблем. Някои отиваха в затвора, но други се връщаха пак в ротата. Джунглата не беше място за забавления, а наборните бюра не се пукаха по шевовете от доброволци, помниш ли? Военните полицаи успокояваха по-свестните и ги връщаха обратно, а Бюрото ги арестуваше пак, по пътя към летището. Военните полицаи беснееха. Хувър беше нетърпим. Това си беше война за надмощие, каквато не си виждала. Като резултат един съвършено разумен човек като Лион не можеше да говори с ФБР по никакъв повод. Не вдигаше телефона, не отговаряше на писмата им.
— И все още ли е така?
Ричър кимна.
— Институциите имат силна памет. Никога не забравяй, никога не прощавай.
— Дори и когато са изложени на опасност жени?
Той сви рамене.
— Никой не е твърдял, че институциите мислят рационално.
— Значи наистина им е нужен някой?
— Ако искат да постигнат каквото и да било…
— Но защо точно ти?
— По много причини. Свързан съм с два от случаите, успяха да ме намерят, бил съм достатъчно високо в йерархията, за да знам къде да търся, а от сегашното поколение има хора, които все още ми дължат някоя и друга услуга.
Тя кимна.
— Значи, като обобщим всичко, намеренията им са сериозни.
Ричър не отговори.
— Какво ще правим?
— Можем да мислим паралелно — отвърна той.
— Как?
— Като дойдеш с мен.
Джоди поклати глава.
— Няма да ми позволят да дойда с теб. А и без това не мога. Това може да продължи седмици, нали? Трябва да работя. Предстои ми повишение.
Той кимна.
— Можем да направим нещо друго.
— Какво?
— Мога да накарам Петросян да се покаже.
Джоди го изгледа мълчаливо.
— Все едно, че ще цакам с асото им — добави Ричър.
Тя вдигна очи към тавана, после замислено поклати глава.
— Във фирмата имаме едно правило — каза тя. — Винаги се питаме: И какво още? Да вземем например някой фалирал, когото търсим. Понякога откриваме, че си е скътал доста пари настрана, но не ни казва, крие от нас, мами ни. Първата ни работа е да се запитаме: И какво още. Какво още прави той и какво още крие от нас.
— Е, и?
— Какво всъщност правят те тук? Може би онези жени изобщо не ги интересуват. Може би са тук заради Петросян. Предполагам, че този тип е умен и непрекъснато им се изплъзва. Не могат да го уличат в нищо. Няма свидетели, няма доказателства. Може би Козо се опитва, чрез Ламар, Блейк и с твоя помощ, да се добере до него? Направили са ти психологически профил, нали? Ясно им е как мислиш и как ще реагираш. Знаят, че ако ме заплашат с Петросян, първата ти мисъл ще е да го отстраниш. Тогава ще имат една грижа по-малко, без съдебен процес, какъвто и бездруго едва ли биха спечелили. И никой не би могъл да докаже, че цялата работа има нещо общо с ФБР. Може би просто искат да те използват като убиец. Нещо като ракета с дистанционно управление. Активират те и ти излиташ.