Ричър не отговори.
— Или може би е нещо друго. Убиецът на жените, изглежда, е доста умен, нали? Никакви улики, никакви следи. Няма да е никак лесно да го пипнат. В такъв случай може би се надяват ти да го ликвидираш. Може да нямат достатъчно доказателства, за да убедят съда, но каквото имат, е предостатъчно за теб. В такъв случай ти отмъщаваш заради жените, които си познавал, и всичко приключва бързо и ефикасно, без никой да е в състояние да докаже, че те имат нещо общо с цялата работа. Нещо като вълшебен куршум. Изстрелват те в Ню Йорк, а ти улучваш мишената, където и да се намира.
Ричър мълчеше.
— Може изобщо да не са те подозирали — продължи Джоди след малко. — Може би не са искали да открият убиеца, а някой, който е готов да го убие.
Джоди млъкна. Отвън долитаха звуците на ранното утро. Денят се очертаваше сив и мрачен, а шумът от движението на улицата постепенно се усилваше.
— Може би и двете — каза Ричър. — Може би искат и Петросян, и убиеца.
— Не са глупави — отбеляза тя.
— Без никакво съмнение.
— В такъв случай какво смяташ да правиш?
— Не знам. Знам само, че не мога да отида в Куонтико и да те оставя тук сама, в града, в който действа Петросян. Просто не мога да постъпя така.
— Ами ако заплахата им не е сериозна? Възможно ли е ФБР наистина да направи нещо подобно?
— Движиш се в кръг. Отговорът е, че не знаем. Там е цялата работа. Това е ефектът, който те търсеха. Незнанието е достатъчно, нали?
— Ами ако не отидеш?
— Тогава ще остана тук и няма да отделям очи от теб, докато и на двамата не ни писне. След това и бездруго ще подгоня Петросян, независимо дали те са се шегували, или са били сериозни.
— А ако отидеш?
— Тогава ще ме държат в шах със заплахата срещу теб. А какво мислиш, че значи „шах“ според тях? Ще мога ли да се измъкна, след като намеря онзи тип? Или ще искат и да го убия?
— Хитри са — отбеляза Джоди.
— Защо не говорят направо?
— Не могат да поискат такова нещо от теб просто така. Би било абсолютно незаконно. А и бездруго не бива да го правиш.
— Няма да мога ли?
— Не това. Не бива да ликвидираш Петросян или убиеца.
— Защо?
— Защото след това ставаш собственост на ФБР, Ричър. Две убийства, явна саморазправа, с тяхно знание. Под носа им. Ще те държат в ръцете си до края на живота ти.
Ричър опря длани на рамката на прозореца и се взря в улицата.
— В страхотна ситуация си, няма що — каза Джоди. — Всъщност и двамата сме.
Ричър не отговори.
— Е, какво ще правиш? — попита тя.
— Ще помисля — отвърна той. — До осем часа има още време.
Тя кимна.
— Но мисли внимателно. Не прави нищо, за което после ще съжаляваме.
Джоди се върна на работа. Перспективата да стане съдружник я зовеше. Ричър остана сам в апартамента й и мисли усилено в продължение на около трийсет минути, после говори по телефона още двайсет. Блейк беше казал, че все още има хора, които са му задължени. След това, в осем без пет, се обади на номера, който му беше дала Ламар. Тя вдигна слушалката след първото позвъняване.
— Ще участвам — каза той. — Не ми е приятно, но ще го направя.
Последва кратка пауза. Ричър си представи кривите зъби, оголени в усмивка.
— Иди си у вас и си приготви багажа — каза тя. — Ще те взема точно след два часа.
— Не, ще отида да видя Джоди. Ще чакам на летището.
— Няма да летим.
— Така ли?
— Не. Никога не пътувам със самолет. Ще отидем с кола.
— До Вирджиния? За колко часа ще стигнем?
— За пет-шест.
— Шест часа! В една кола с теб!? Забрави.
— Ще правиш каквото ти се казва, Ричър! Ще се видим в Гарисън след два часа.
Офисът на Джоди беше на четирийсетия етаж в един шейсететажен небостъргач на Уолстрийт. Във фоайето имаше денонощна охрана, но Ричър имаше пропуск от фирмата на Джоди, с който можеше да влиза когато си поиска. Завари я сама в кабинета й. Преглеждаше сутрешната информация от пазарите в Лондон.
— Добре ли си? — попита я той.
— Чувствам се уморена.
— Трябва да се прибереш вкъщи.
— Да. Май наистина ще заспя…
Ричър отиде до прозореца и се взря в светлата ивица на хоризонта.
— Успокой се — каза той. — Няма за какво да се безпокоиш.
Тя не отговори и той добави: