— Реших какво да правя.
Джоди поклати глава.
— По-добре не ми казвай. Не искам да знам.
— Всичко ще бъде наред, обещавам ти.
Тя замълча за миг, после стана и отиде при него до прозореца. Силно се притисна към гърдите му.
— Внимавай.
— Ще внимавам. Не се тревожи.
— Не прави глупости.
— Не се тревожи — повтори той.
Тя вдигна лицето си към него и той я целуна продължително. Даваше си сметка, че трябва да му държи влага за неопределено време в близкото бъдеще.
На път към Гарисън караше по-бързо от обикновено и стигна до къщата си десет минути преди да изтекат двата часа, определени от Ламар. Взе сгъваемата си четка за зъби от банята и я закачи за вътрешния си джоб. Заключи мазето и намали термостата. После затегна крановете на чешмите и заключи входната врата. Изключи телефона и излезе през кухнята.
Отиде до края на двора, сред дърветата, и погледна надолу към реката. Тя течеше сива и бавна, обвита в пелената на сутрешната мъгла. На отсрещния бряг листата на дърветата започваха да променят цвета си от зелено в кафяво и бледо оранжево. Сградите на военната академия „Уест Пойнт“ едва се виждаха.
Слънцето изгряваше над покрива, бледо и без да топли. Ричър се върна в къщата, заобиколи гаража и излезе отпред на алеята. Сгуши се в палтото си и тръгна към улицата. Не се обърна повече към къщата — далеч от окото, далеч от сърцето. Така искаше. Стигна до улицата и се опря на пощенската кутия, загледан в пътя.
7
Ламар пристигна точно навреме, с нов буик, излъскан до блясък и с номера от Вирджиния. Беше сама и изглеждаше още по-дребна в голямата кола. Спря, натисна бутон на таблото и багажникът се отвори. Ричър го затвори, върна се и седна на предната седалка.
— Къде е багажът ти? — попита Ламар.
— Нямам багаж — отговори той.
Тя го изгледа с недоумение, после извърна лице, сякаш се бе сблъскала със социален проблем.
Подкара надолу по улицата. На първото кръстовище спря неуверено.
— Кой е най-добрият път на юг? — попита тя.
— По въздуха — отвърна той.
Ламар го погледна пак, после сви наляво, обратно на реката, и пое на север, към шосе 9.
— Във Фишскил ще хванем по шосе 84, после на запад по магистралата и на юг покрай скалите.
Ричър мълчеше. Тя го изгледа.
— Все ми е едно — каза той.
— Просто се опитвам да водя разговор.
— Не е необходимо.
— Не ми помагаш много.
Той сви рамене.
— Казахте ми, че искате да ви помогна с армията, а не с пътната карта на Съединените щати.
Ламар повдигна вежди и присви устни, сякаш беше разочарована, но не и изненадана. Ричър се обърна настрани и заразглежда пейзажа през прозореца. В колата беше топло. Ламар бе пуснала отоплението почти докрай. Той се наведе и го намали.
— Горещо е — обясни той.
Ламар не отговори. Продължи да шофира мълчаливо. Прекосиха река Хъдсън, минаха през Нюбърг, после излязоха на магистралата в южна посока и Ламар се размърда на седалката, сякаш се подготвяше за дългия път.
— Никога ли не взимаш самолет? — попита Ричър.
— Някога, преди години, го правех — отговори тя. — Но вече не мога.
— Защо?
— Имам фобия — обясни тя веднага. — Изпитвам ужас, това е.
— Носиш ли пистолет? — попита я Ричър.
Ламар вдигна едната си ръка от волана и дръпна назад ревера на сакото си. Той видя опасващите гърдите й ремъци на кобура — твърди, блестящи, кафяви.
— Би ли го използвала?
— Разбира се. Ако се наложи.
— Тогава е тъпо да се боиш от летенето. Да караш кола и да участваш в престрелки е много по-опасно от пътуване със самолет.
Тя кимна.
— Знам. Статистически това е вярно.
— Значи страхът ти е ирационален — каза той.
— Май че да — съгласи се тя.
Известно време чуваха само шума на двигателя.
— В Бюрото има ли много ирационално мислещи агенти?
Ламар не отговори. Лицето й леко се зачерви. Ричър също замълча и впери поглед напред. След това изпита угризения, че се заяжда с нея. Ламар си имаше немалко проблеми.
— Съжалявам за сестра ти — каза той.
— Защо? — попита тя.
— Знам, че се тревожиш за нея.
— Блейк ли ти каза? — попита тя, без да отделя поглед от пътя. — Докато приготвях кафето?
— Само спомена нещо такова.
— Всъщност тя ми е доведена сестра. И безпокойството ми за нея е чисто професионално.
— Май не се разбирате.
— Така ли? Защо? Трябва ли да се тревожа повече само защото една от потенциалните жертви ми е близка?
— Но вие очаквахте това от мен — каза Ричър. — Смятахте, че ще искам да пожелая да отмъстя за Ейми Калан, защото я познавах и харесвах.