Той кимна.
— След като те са богати, значи и ти си богата.
Тя погледна встрани и се усмихна. Кривите зъби проблеснаха за миг.
— Защо? Харесваш ли богатите? Или може би смяташ, че богатите жени не бива да заемат работни места? Или това се отнася до всички жени?
— Просто поддържам разговора.
Тя отново се усмихна.
— По-богата съм, отколкото си мислиш. Вторият ми баща има много пари. И е много справедлив към нас двете, въпреки че аз не съм му истинска дъщеря.
— Имаш късмет.
— И много скоро ще станем още по-богати. За нещастие той е твърде болен. Бори се с рака от две години. Жилав старец е, но ще умре. Ще получим голямо наследство.
— Съжалявам, че е болен — обади се Ричър.
Ламар кимна.
— И аз съжалявам. Тъжно е.
Настъпи мълчание, нарушавано само от шума на мотора.
— Предупреди ли сестра си?
— Доведената ми сестра.
Той я погледна.
— Защо непрекъснато повтаряш, че ти е доведена сестра?
Ламар сви рамене.
— Защото Блейк ще ме отстрани от случая, ако реши, че съм лично засегната, а аз не искам това да се случи.
— Така ли?
— Естествено. Когато твой близък има неприятности, ти се ще да се погрижиш лично, нали?
Ричър отклони погледа си.
— Несъмнено — кимна той.
Тя замълча за момент.
— Чувствам се доста неловко с тази семейна история. Всичките ми някогашни грешки отново ме тормозят. Когато майка ми умря, можеха да ме забравят, но не го направиха. И двамата до ден-днешен се отнасят с мен както трябва, с обич и щедрост, почтеност и честност и колкото повече го правят, толкова по-виновна се чувствам, че в началото се смятах за Пепеляшка.
Ричър не каза нищо.
— Отново ли ме смяташ за ирационална? — попита тя и продължи да кара, вперила поглед в предното стъкло.
Ричър мълчеше.
— Пепеляшка — повтори тя след малко. — Макар че ти вероятно би ме определил като грозната сестра.
Той не отговори. Гледаше пътя отпред.
— Е, и така, предупреди ли я? — попита той отново.
Ламар му хвърли кос поглед и се върна към действителността.
— Както и да е — каза той. — Предупреди ли я?
— Да, разбира се, че я предупредих. След смъртта на Кук, когато схемата се изясни, й се обаждах няколко пъти. Би трябвало да е в безопасност. Прекарва доста време в болницата при баща си. Казах й, когато, си е вкъщи, да не пуска вътре абсолютно никого, каквото и да се случи.
— Тя взе ли те на сериозно?
— Постарах се това да стане.
Той кимна.
— Добре. В такъв случай би трябвало да е в безопасност. Остават още осемдесет и седем, за които трябва да се безпокоим.
След Ню Джърси изминаха стотина километра през Мериланд за час и двайсет минути. Отново заваля и притъмня. После заобиколиха окръг Колумбия, навлязоха във Вирджиния и продължиха по междущатската магистрала 95 до Куонтико. Градът остана зад тях и скоро навлязоха в рехава гора. Дъждът спря. Небето просветля. След малко Ламар неочаквано намали скоростта и сви по необозначен път между дърветата. Настилката беше добра, но завоите бяха остри. След осемстотин метра стигнаха до поляна с паркирани военни машини и постройки, боядисани с тъмнозелена боя.
— Морската пехота — обясни Ламар. — Отстъпиха ни шейсет акра за нашето място.
Ричър се усмихна.
— Те не смятат така. Според тях сте ги откраднали.
Още няколко завоя, още осемстотин метра и стигнаха до друга просека. Същите машини, същите постройки, същата зелена боя.
— Маскировъчна боя — отбеляза Ричър.
Тя кимна.
— Страшничко.
Изминаха още три километра навътре в гората. Ричър разглеждаше всичко внимателно. Никога не беше идвал в Куонтико. Беше изпълнен с любопитство. Колата взе един остър завой, излезе от гората и спря пред пропускателен пункт с бариера на бели и червени ивици и будка за охраната от бронирано стъкло. Появи се въоръженият дежурен. Зад рамото му се виждаха множество ниски постройки и две по-високи сгради, разположени сред голяма безупречно поддържана морава. По всичко личеше, че архитектът не се е притеснявал, че сградите ще заемат прекалено много площ. Цареше пълен покой и мястото напомняше на миниатюрно университетско градче или на централа на корпорация, ако не беше бодливата тел по оградата и въоръжената охрана.
Ламар свали стъклото и затърси пропуска в чантата си. Дежурният явно я познаваше, но правилата са си правила и трябваше да види картата й. Кимна веднага щом тя извади ръката си от чантата, после погледна Ричър.