— Би трябвало да сте получили документите за него — каза Ламар.
— Да, мистър Блейк ни ги даде — отвърна дежурният.
Върна се в будката и донесе ламинирана пластмасова карта на верижка. Подаде я през прозореца на Ламар, а тя я даде на Ричър. На картата беше изписано името му, под стара служебна снимка. Върху цялата карта в бледочервено беше отпечатано голямо „П“.
— Посетител — обясни Ламар. — Ще я носиш по всяко време.
— Или? — попита Ричър.
— Или ще те застрелят. Не се шегувам.
Дежурният се прибра в будката и вдигна бариерата. Ламар затвори прозореца и потегли. Изкачиха се по първото полегато възвишение. В ниското от другата страна имаше паркинг. Ричър чу стрелба с автоматични оръжия, може би на двеста метра навътре в гората.
— Обучават се — каза Ламар. — Почти през цялото време.
Тя се оживи и лицето й светна, сякаш близостта до кораба майка й вдъхваше енергия. Ричър можеше да си го обясни. Мястото представляваше внушителна гледка. Разположено в естествена падина, навътре в гората, отдалечено на километри от всичко останало. Уединено и тайно. Не беше трудно да се разбере как мястото може да накара щастливците, допуснати вътре, да бъдат лоялни и изпълнителни.
Ламар мина бавно през няколко бабуни за намаляване на скоростта и влезе в паркинга пред най-голямата сграда. Вкара колата в едно свободно място, изключи двигателя и погледна часовника си.
— Шест часа и десет минути — отбеляза тя. — Бавничко се придвижихме. Заради лошото време и дългата обедна почивка.
Мълчание.
— А сега какво? — попита Ричър.
— Започваме работа.
Стъклената врата на сградата се отвори и се появи Поултън. Русолявият дребен мъж с мустаците. Беше с друг костюм — тъмносин, с бяла риза и сива вратовръзка. С този цвят не изглеждаше толкова невзрачен. Имаше официален вид. Остана за миг пред вратата, загледа се в паркинга и тръгна към колата. Ламар слезе, за да го посрещне. Ричър седеше неподвижно и чакаше. Поултън изчака Ламар да извади чантата си от багажника — беше от същата черна изкуствена кожа като куфарчето й.
— Да тръгваме, Ричър — извика тя.
Той наведе глава, окачи пропуска на шията си, отвори вратата и слезе. Беше студено и ветровито. Пукотът от изстрелите се смесваше с шумоленето на сухи листа.
— Вземи си багажа — каза Поултън.
— Нямам багаж — отвърна Ричър.
Поултън погледна Ламар, в чиято красноречива гримаса се четеше: „Това продължава цял ден.“ После двамата се обърнаха и тръгнаха към сградата. Ричър погледна небето и ги последва. В далечината видя отряди въоръжени новобранци, които маршируваха или бягаха. Униформата им беше тъмносиня фланелка с жълт надпис „ФБР“ на гърба и гърдите, като фирмен знак на модна къща или емблема на спонсор върху спортен екип. За набитото му око на военен тези хора му изглеждаха прекалено цивилни.
След малко си даде сметка, че е така, защото голяма част от тях бяха жени.
Ламар отвори стъклената врата и влезе. Поултън изчака Ричър на прага.
— Ще ти покажа стаята ти — каза той. — Можеш да оставиш нещата си.
На дневна светлина и отблизо изглеждаше по-възрастен. Около очите му имаше едва забележими тънки бръчици — сякаш четирийсетгодишен човек беше надянал кожа на двайсетгодишен.
— Нямам никакви неща — отговори Ричър. — Току-що ти казах.
Поултън се поколеба. Явно имаше график, който трябваше да следват.
— Все едно, ще ти я покажа — настоя той.
Ламар се отдалечи с чантата си, а Поултън и Ричър тръгнаха към асансьора. Качиха се до третия етаж и тръгнаха по тих коридор с тънък мокет на пода и износени тапети по стените. Поултън спря пред една врата, извади ключ от джоба си и я отвори. Беше като всяка стая в мотел. Тесен коридор, баня вдясно, шкаф вляво, голямо легло, маса, два стола — невзрачен декор.
Поултън остана в коридора.
— Бъди готов в десет — каза той.
Вратата се затвори. Отвътре нямаше дръжка. Май не приличаше съвсем на стая в мотел. Гледаше към гората, но прозорецът не се отваряше. Рамката беше заварена, а дръжката я нямаше. На нощното шкафче имаше телефон. Ричър вдигна слушалката и чу сигнал. Натисна девет и получи външна линия. Набра частния телефон в офиса на Джоди. Изчака единайсет позвънявания, после набра номера в апартамента. Включи се телефонният секретар. Опита мобилния. Оказа се изключен.
Остави палтото си в шкафа, извади четката за зъби от джоба си и я пусна в чашата над умивалника. Наплиска очите си с вода и приглади косата си. После седна на леглото и зачака.
9
Осем минути по-късно чу изщракване в ключалката и вдигна поглед. Очакваше да види Поултън. Но не беше Поултън, а жена. Имаше вид на шестнайсетгодишна. Дълга коса, вързана на опашка. Открито, загоряло от слънцето лице, бели зъби. Сини очи. Беше с мъжки костюм, стеснен, за да й е по мярка. Бяла риза и вратовръзка. Ниски обувки. Бе висока, дългокрака и слаба. И много красива. Усмихваше му се.