Ричър кимна.
— Харпър вече ми го обясни.
— Добре. Тя ще бъде с теб непрекъснато. Където и да ходиш, каквото и да правиш, тя ще те наблюдава. Само че не си създавай погрешна представа. Ти си момче на Ламар, нищо че тя ще стои тук, защото не може да лети със самолет. А на теб ще ти се наложи доста да пътуваш. И ние трябва да те държим под око, затова Харпър ще те придружава навсякъде. Ще бъдеш сам единствено когато си заключен в стаята си. Длъжен си да правиш това, което ти каже Ламар. Ще носиш пропуска си по всяко време.
— Добре.
— И не си въобразявай разни глупости за Харпър. Изглежда много мила, но започнеш ли да си позволяваш волности, се превръща в ужасна кучка. Това е.
— Добре.
— Някакви въпроси?
— Подслушва ли се телефонът ми?
— Разбира се, че се подслушва. — Блейк плъзна дебелия си пръст по някаква разпечатка. — Преди малко си се опитал да намериш приятелката си на служебния, домашния и мобилния й телефон. Не е отговорила.
— Къде е тя?
Блейк сви рамене.
— Откъде да знам, по дяволите?
След това затършува из купищата хартия по бюрото си и извади голям кафяв плик. Подаде му го.
— С поздрави от Козо.
Ричър пое плика. Беше твърд и тежък. Вътре имаше снимки. Осем. Гланцови, шестнайсет на двайсет. Сцени от местопрестъпления. Приличаха на снимки от евтини порносписания, само че жените бяха мъртви. Жертвите бяха проснати по гръб, обезобразени, с липсващи части. Тук-там в труповете бяха мушнати разни неща.
— Това е работа на Петросян — обясни Блейк. — Съпруги, сестри и дъщери на мъже, които са го вбесили.
— Тогава защо още е на свобода?
— Има доказателства и доказателства, нали? — каза Блейк след малко.
Ричър кимна.
— Та къде е Джоди?
— Откъде да знам? — повтори Блейк. — Тя не ни интересува, докато си в играта с нас. Не я следим. Петросян може да я открие сам, ако поиска. Ние няма да му я дадем в ръцете. Би било незаконно, нали?
— Както и да ти счупя врата.
Блейк кимна.
— Искаш ли да престанеш със заплахите? Положението ти не го позволява.
— Знам, че всичко това сбило твоя идея.
Блейк поклати глава.
— Не се тревожа за теб, Ричър. Знам, че дълбоко в себе си ти си убеден, че си свестен човек. Ще ми помогнеш, после ще забравиш всичко за мен, и толкова.
Ричър се усмихна.
— Точно както си мислех. Вие психолозите сте ужасно проницателни.
Интервалът от три седмици е много удобен и ще ги накара да се чудят — затова го избра. Няма очевиден смисъл. Ще полудеят, докато се мъчат да схванат какво се крие зад него. Ще трябва да ровят много, много дълбоко, за да разберат какво правиш. Твърде дълбоко е, за да е вероятно. И колкото повече се приближават, толкова по-необяснимо става. Интервалът не води доникъде. Значи те предпазва.
Трябва ли обаче да бъде спазван? Може би. Схемата си е схема. Трябва да е много стриктна. Прецизна. Защото те очакват тъкмо това. Стриктно придържане към схемата. В подобни случаи това е типично. Схемата те защитава. Важна е. Значи трябва да се спазва. Или… може би пък не трябва? Три седмици са доста време. Отегчително е. Може би трябва да ускориш нещата. Но тогава програмата ще бъде напрегната при работата, която трябва да се свърши. Веднага след края на едната ще трябва да започнеш подготовката за следващата. Не е леко. Трудна работа при напрегнат график. Не всеки би се справил. Но, ти, разбира се, ще се справиш.
Съвещанието по случая се проведе в продълговата стая с нисък таван на етажа над кабинета на Блейк. Стените бяха покрити със светлокафяви тапети, лъснати на местата, където се бяха облягали хора или се бяха отривали дрехите им. На едната стена имаше четири осветени ниши, имитация на прозорци, макар че стаята беше четири етажа под земята. Един телевизор без звук показваше заседанието за бюджета, но никой не го гледаше. Дългата маса от скъпо дърво бе заобиколена от евтини столове, обърнати под ъгъл от четирийсет и пет градуса към единия край на масата. Там на стената беше подпряна голяма черна дъска. Беше модерна, сякаш взета от богат колеж. Помещението беше задушно, тихо и изолирано, като място, предназначено за сериозна работа — зала за семинари на аспиранти.
Харпър заведе Ричър до най-отдалеченото от черната дъска място до масата. Последният чин в класната стая. Тя седна на по-близкия до центъра стол, така че да вижда, и той трябваше да гледа през рамото й. Блейк седна на най-близкия до дъската стол. Поултън и Ламар дойдоха заедно, понесли папки, погълнати от разговор. Погледнаха единствено към Блейк. Той изчака да затворят вратата, стана и завъртя черната дъска, така че задната й част дойде отпред.