Плътно вдясно беше залепена голяма карта на Съединените щати, в която бяха забити флагчета. Ричър предположи, че са деветдесет и едно, без да ги брои. Бяха червени, с изключение на три черни. Вляво от картата беше забодена цветна снимка, направена с евтин фотоапарат и на евтин филм. От нея се усмихваше жена, примижала срещу слънцето. Нямаше трийсет години, беше хубава, с щастливо закръглено лице, обрамчено от къдрава кестенява коса.
— Лорейн Стенли, дами и господа — каза Блейк. — Убита наскоро в Сан Диего, Калифорния.
Под това усмихнато лице имаше още няколко снимки, подредени в строга последователност. Снимките от местопрестъплението. Бяха по-качествени. Професионално направени. Къща в испански стил, снимана от улицата. Вратата в близък план. Кадри от коридор, всекидневна, спалня, баня. Цялата стена над двойната мивка — в огледала. Виждаше се отражението на фотографа — гумени ръкавици, гумена шапка, фотоапарат пред лицето, блясъкът на светкавицата, уловен в огледалото. Вдясно имаше кабинка с душ. Вляво беше ваната. Ниска, с широка горна част. Пълна със зелена боя.
— Била е жива допреди три дни — каза Блейк. — Съседка я видяла да изкарва кофата за боклук на тротоара в осем и четирийсет и пет сутринта, местно време. Трупът е открит вчера от чистачката.
— Установено ли е времето на смъртта? — попита Ламар.
— Приблизително — отговори Блейк. — По някое време на втория ден.
— Съседите забелязали ли са нещо?
Блейк поклати глава.
— Върнала е кофата за боклук обратно същия ден. След това никой не е видял нищо повече.
— Как е извършено убийството?
— Точно както първите две.
— Следи?
— Досега никакви. Продължават да търсят, но не съм оптимист.
Ричър се взираше в снимката на коридора. Беше дълъг и тесен, минаваше покрай портала на всекидневната и водеше към спалните отзад. Вляво имаше тесен нисък шкаф, отрупан с малки глинени саксии с кактуси и други растения. На дясната стена тесни рафтове с различна дължина и на различна височина бяха осеяни с порцеланови фигурки, повечето кукли, боядисани в ярки цветове, сякаш са в национални носии. Неща, които човек мечтае да има в собствения си дом.
— Какво е направила чистачката? — попита той.
Блейк го погледна от другия край на масата.
— Предполагам, че е изпищяла. После е повикала полицията.
— Не преди това. Имала е ключ за къщата, така ли?
— Очевидно.
— Първо в банята ли е влязла?
Блейк го погледна с недоумение, после отвори папката пред себе си. Прелисти я и намери получения по факс протокол от разпита.
— Да, първо в банята. Излива някакъв препарат в клозетната чиния, оставя го да действа, докато изчисти останалата част от къщата, после се връща и я измива.
— Значи е намерила трупа веднага, преди да започне да чисти?
Блейк кимна.
— Добре — каза Ричър.
— Какво „добре“?
— Колко широк е този коридор?
Блейк се обърна и погледна снимката.
— Един метър? Къщата е малка.
Ричър кимна.
— Добре.
— Какво добре?
— Къде е насилието? Къде е гневът? Тя отваря вратата, онзи тип някак си я заставя да отстъпи назад по коридора, през спалнята, до банята, а после донася осемдесет литра боя, без да събори нито един от рафтовете по пътя си?
— Е, и?
Ричър сви рамене.
— Струва ми се прекалено кротко. Аз не бих могъл да преведа човек по този коридор, без да съборя нещо. Няма начин. И ти няма да можеш.
Блейк поклати глава.
— Той не упражнява насилие. Според медицинското заключение, вероятно дори не докосва жертвите си. Всичко минава тихо и спокойно, защото няма насилие.
— Ти доволен ли си от това? Имам предвид от гледна точка на профила. Гневен войник, който търси възмездие и наказание, но всичко минава тихо и кротко?
— Той ги убива, Ричър. Според мен това е достатъчно възмездие.
Ричър сви рамене.
— Все едно.
Блейк го изгледа продължително.
— Ти по друг начин ли би постъпил?
— Разбира се. Ако ме изкараш от кожата и реша да ти го върна, няма да пипам с кадифени ръкавици. Ще те раздрусам малко. Може би и повече. Ако съм ядосан, ще го направя, нали? Точно това е гневът.
— Е?
— Ами боята? Как я внася в къщата? Трябва да отидем в някой склад, за да видим колко място заемат тези осемдесет литра. Отпред трябва да го чака кола, която стои паркирана поне двайсет-трийсет минути. Как така никой не я е видял? Кола, пикап или малък камион!
— Или джип като твоя.
— Може да е съвсем същият. Въпросът е как така никой не го е видял.
— Не знаем — отвърна Блейк.