Динамиката на града. Майка му се страхуваше от градовете. Това беше част от възпитанието му. Беше му казала, че градовете са опасни места, пълни със страшни, жестоки типове. Самият той не беше от плашливите, но като момче бе склонен да й повярва. И се беше убедил, че е права. Хората по улиците на градовете бяха изплашени, предпазливи и внимателни. Държаха се на разстояние и пресичаха на отсрещния тротоар, за да не се разминат отблизо с него. Правеха го толкова очебийно, че имаше чувството, че страшните типове са непосредствено зад него, досами рамото му. След това изведнъж разбра: не, аз съм страшният тип. От мен се боят. Беше истинско откритие. Взираше се в отражението си на витрините и си обясняваше защо. Беше престанал да расте на петнайсет, когато вече беше висок повече от един и деветдесет и тежеше почти сто килограма. Гигант. И както повечето тийнейджъри по онова време, беше облечен като най-изпаднал тип. Предпазливостта, на която го бе учила майка му, се появяваше в очите му като празен, безразличен поглед. Страхуват се от мен. Това го забавляваше, той се усмихваше, а хората бягаха още по-далеч. От онзи момент нататък разбра, че градовете са места като всички други и че на всеки градски човек, от когото би трябвало да се страхува, има поне деветдесет и девет други, които се страхуват много повече от самия него. Използваше това знание като тактика и спокойната увереност, която то придаваше на походката и погледа му, удвояваше въздействието му върху хората. Динамиката на града.
Петдесет и пет минути по-късно Ричър излезе от сянката и застана на ъгъла. Облегна се на тухлената стена на ресторанта и продължи да чака. Чуваше оперната музика съвсем тихо, през стъклото до него. Колите минаваха с трясък през дупките из улицата. На отсрещния ъгъл имаше бар с вентилатор, който бучеше и изхвърляше пара нагоре към светлината на неоновите лампи. Беше студено и хората бързаха по тротоара, сгушени в яките на палтата си. Стоеше, опрял едното си рамо на стената, с ръце в джобовете, и наблюдаваше идващия към него поток от коли.
Двамата се върнаха точно навреме с черен мерцедес седан. Паркираха на една пресечка от ресторанта, фаровете угаснаха и предните врати се отвориха едновременно. С разкопчани дълги палта, двамата слязоха, отвориха задните врати и измъкнаха от седалката бейзболни бухалки. Мушнаха ги под палтата си, затръшнаха вратите, огледаха се и тръгнаха. Трябваше да изминат десет метра, после да пресекат улицата, после още десет метра. Движеха се бързо. Едри, самоуверени типове, с големи, леки крачки. Ричър се оттласна от стената и ги пресрещна, когато се качиха на неговия тротоар.
— В алеята, момчета — каза той.
Отблизо наистина изглеждаха внушителни. Като двойка несъмнено бяха подходящи за ролята. Бяха млади, нямаха трийсет, и едри, със стегната плът, която не е само мускул, но върши почти същата работа. Дебели вратове, копринени вратовръзки, ризи и костюми, които не се продават по каталог. Бухалките бяха прави, очертаваха се под дрехите им отляво. Държаха ги през подплатата на джобовете.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита типът отдясно.
Ричър го погледна. Първият, който проговори, доминира във всяко партньорство, а в ситуация като тази, двама срещу един, най-напред трябва да се неутрализира доминиращият.
— Кой, по дяволите, си ти? — повтори онзи.
Ричър пристъпи напред и вляво и леко се извърна, препречвайки пътя им и насочвайки ги към алеята.
— Аз съм управителят — отвърна той. — Ако искате да ви се плати, аз съм човекът, с когото трябва да разговаряте.
Онзи се замисли, после кимна.
— Добре, но не в алеята. Ще говорим вътре.
Ричър поклати глава.
— Не е логично, приятел. Плащаме ти, за да стоиш извън ресторанта отсега нататък, нали?
— Носиш ли парите?
— Разбира се — отговори Ричър. — Двеста долара.
Застана пред тях и тръгна по алеята. Лъхна го парата от вентилаторите на кухнята. Миришеше на италианска храна. Под краката си усещаше боклуци и пясък, а скърцането на подметките му отекна по пустата алея. Спря, обърна се и застана като нетърпелив човек, удивен от нежеланието им да го последват. Силуетите им се очертаваха на фона на фаровете, които чакаха на кръстовището зад тях. Погледнаха го, после се спогледаха и тръгнаха напред един до друг. Влязоха в алеята. Бяха съвсем спокойни. Едри, самоуверени типове, с бухалки под палтата, двама срещу един. Ричър изчака малко и тръгна по косия диагонал, на границата между светлото и сянката. Пак спря. Върна се малко назад, сякаш искаше да минат пред него. В знак на учтивост. Те продължиха напред. Приближиха се.