Ричър отново се усмихна.
— Страхотно мислене се вихри около тази маса, няма що. Чувствам се потиснат!
— Имаш ли по-добра идея, умнико?
— Знам какво ще направя.
— Искам само да не забравяш за какво става дума. На опасност са изложени много жени и една от тях е твоята.
— Ще се погрижа за това.
— Тогава тръгвай.
Харпър схвана намека и стана. Ричър се надигна от стола и я последва. Тримата около масата продължаваха да го гледат особено. Харпър го изчака до вратата на столовата и се обърна към него с усмивка. Когато я настигна, Ричър попита:
— Защо всички ме зяпат така?
— Гледахме записа — отговори тя. — От камерата в стаята ти.
— Е, и?
Тя не отговори. Той си припомни какво е правил. Беше взел душ два пъти, беше се разхождал из стаята, беше спуснал пердетата, беше спал, беше дръпнал пердетата и се бе разходил наоколо. Това бе всичко.
— Не съм направил нищо особено.
Тя се усмихна още по-широко.
— Така е.
— Тогава какво толкова е станало?
— Е, май си забравил да си вземеш пижама.
Механик от гаража докара кола пред вратата и я остави с включен двигател. Харпър изчака Ричър да се качи и седна зад волана. Потеглиха в дъжда през бариерата, през територията на морската пехота и скоро излязоха на магистралата. Продължиха на север, след четирийсет минути бързо каране завиха на изток, а след още десет минути спряха рязко пред северния портал на военновъздушна база Андрюс.
— Дадоха ни служебния самолет — обади се Харпър.
След две проверки за самоличност се озоваха до стълбичката на един лиърджет без обозначения. Оставиха колата на пистата и се качиха в машината. Самолетът потегли още преди да са закопчали предпазните колани.
— До Дикс ще стигнем за около половин час — каза Харпър.
— До Макгуайър — поправи я Ричър. — Дикс е база на морската пехота. А ние ще кацнем във военновъздушна база Макгуайър.
Харпър доби разтревожен вид.
— Казаха ми, че отиваме право там.
— Така е. Мястото е същото. Само имената са различни.
Тя се намръщи.
— Странно. Май не мога да разбера военните.
— Не се отчайвай заради това. И ние не ви разбираме. След трийсет минути малкият самолет рязко се спусна през дебелия пласт облаци и изведнъж земята се появи пред очите им. В Ню Джърси също валеше. Беше мрачно и навъсено. Военновъздушните бази по принцип са сиви, а времето не променяше нещата към по-добро. Пистата на Макгуайър беше достатъчно дълга и широка, за да обслужи дори тежък транспортен самолет, а малкият лиърджет кацна и спря на по-малко от четвърт от дължината й, като птичка, която се спуска на магистрала, за да си отдъхне. Машината зави, продължи да рулира още малко и спря в един отдалечен ъгъл на летището. Под дъжда към тях бързо се приближи зелен шевролет. Когато спуснаха стълбата, шофьорът вече чакаше долу. Беше лейтенант от морската пехота, на около двайсет и пет, и вече бе мокър от дъжда.
— Майор Ричър? — попита той.
Ричър кимна.
— Това е агент Харпър от ФБР.
Лейтенантът не й обърна никакво внимание, както и очакваше Ричър.
— Полковникът ви чака, сър.
— Да тръгваме. Не можем да караме полковника да ни чака.
Ричър седна на предната седалка до лейтенанта, а Харпър отзад. Излязоха от Макгуайър и по тесен път с боядисани в бяло бордюри, между складове и хангари стигнаха до Дикс. Спряха пред ниска сграда на около два километра от летището.
— Вратата е вляво, сър — каза лейтенантът.
Както се очакваше, той остана да ги чака в колата. Ричър слезе и Харпър го последва. Крачеше близо до него, вдигнала яката си заради лошото време. Дъждът плющеше косо. Сградата имаше три врати без табели. Влязоха през лявата и попаднаха в голямо помещение с метални бюра и шкафове. Всичко беше стерилно чисто и педантично подредено, силна светлина разсейваше сивотата на деня. Трима сержанти седяха на отделни бюра. Единият вдигна поглед към тях и натисна бутон на телефона пред себе си.
— Майор Ричър е тук, сър — каза той.
След миг се отвори вътрешна врата и се появи висок едър мъж с къса черна коса, прошарена на слепоочията.
— Здравей, Ричър — поздрави го Джон Трент.
Ричър кимна. Трент дължеше втората част на кариерата си на един абзац, който Ричър бе пропуснал да включи в официален доклад преди десет години. Тогава Трент бе сметнал, че абзацът е написан в доклада и че ще замине по предназначение. Бе отишъл при Ричър не за да го моли да го заличи, нито да се пазари или да му предлага подкуп, а просто за да му обясни като офицер на офицер как е допуснал грешката. Искаше Ричър да разбере, че е било грешка, а не непочтеност или злонамереност. Беше излязъл, без да поиска нищо, и бе чакал ударът да се стовари отгоре му. Но не го дочака. Докладът беше публикуван без въпросния абзац. Трент не знаеше, че Ричър изобщо не го беше написал. Оттогава минаха десет години, а двамата не бяха разговаряли. Докато Ричър не му се обади за първи път от апартамента на Джоди предишната сутрин.