— Благодаря, момче — подвикна Ричър на лейтенанта.
Изскочи от колата и хлътна в тъмния търбух на хеликоптера. Вратата се затвори и свистенето на двигателя се превърна в рев. Машината се отлепи от земята, два чифта ръце уловиха Ричър и го наместиха на една седалка, някой му подаде слушалки с микрофон. Той ги сложи на главата си и чу изпукването на разговорната уредба в момента, в който лампите светнаха. Видя, че е седнал на брезентов стол между двама морски пехотинци.
— Ще кацнем на летището за хеликоптери на бреговата охрана в Бруклин — извика пилотът. — По-близо от това не можем да отидем, без да попълваме летателен план, а подобно нещо не влиза в програмата, нали?
Ричър включи микрофона си.
— Не възразявам, момчета. И благодаря.
— Полковникът трябва да ти е много задължен — каза пилотът.
— А, не — отвърна Ричър. — Просто ме харесва.
Онзи се разсмя, машината направи завой и се понесе с пълна скорост.
11
Летището за хеликоптери на бреговата охрана в Бруклин се намираше източно от остров Рафъл Бар в залива Джамейка, точно на шейсет мили по въздуха на североизток от Макгуайър. Хеликоптерът стигна дотам за трийсет и седем минути. Кацна в голям кръг, с буквата „Х“ по средата, и рязко намали оборотите на двигателя.
— Имаш четири часа — каза пилотът. — Ако се забавиш повече, ще излетим и ще те оставим, ясно ли е?
— Да — отвърна Ричър.
Свали слушалките, откопча предпазния колан и слезе на асфалта. Там вече го чакаше тъмносиня кола с обозначения на Военноморските сили. Двигателят й работеше, предната врата откъм седалката до шофьора беше отворена.
— Ти ли си Ричър? — извика шофьорът.
Ричър кимна и седна до него. Онзи настъпи педала за газта.
— Аз съм запасняк от Военноморските сили. Помагам на полковника.
— Благодаря ти — отвърна Ричър.
— Всичко е точно — каза шофьорът. — Къде отиваме?
— В Манхатън. Китайският квартал. Знаеш ли къде е?
— Дали го знам? Храня се там три пъти седмично.
Той пое по Флатбуш Авеню и моста Манхатън. Нямаше голямо движение, но след самолета и хеликоптера пътуването с кола му се струваше ужасно бавно. Минаха цели трийсет минути, преди да стигнат близо до целта. Една осма от времето, с което разполагаше. Малко след моста шофьорът спря пред един противопожарен кран на тротоара.
— Ще те чакам тук — каза той, — на отсрещната страна, точно след три часа. Не закъснявай.
Ричър кимна.
— Няма — отвърна той.
Слезе от колата и тупна два пъти с ръка по покрива й, после прекоси улицата и се отправи на юг. В Ню Йорк беше влажно и студено, но не валеше. Слънцето беше скрито зад дебели сиви облаци. Спря за момент. Намираше се на двайсетина минути от офиса на Джоди. Отново тръгна. Не разполагаше с тези двайсет минути. Всичко по реда си. Правило. Освен това може би я наблюдаваха. В никакъв случай не биваше да го виждат в Ню Йорк днес. Продължи да крачи забързано. Помъчи се да се съсредоточи. Погледна часовника си. Наближаваше обяд и се опасяваше, че е дошъл прекалено рано. От друга страна, може би беше дошъл навреме. Нямаше как да прецени. Липсваше му опит.
След пет минути отново спря. Улицата му се стори подходяща. От двете й страни се виждаха китайски ресторанти с крещящи реклами в жълто и червено, изписани с гъсти йероглифи и пагоди, докъдето стигаше погледът. Тротоарите бяха пълни с хора, край паркираните коли чакаха пикали, пълни със стока, на много места бяха струпани кашони със зеленчуци и кутии с олио. Мина по улицата два пъти, като внимателно огледа обстановката и малките пресечки. После опипа пистолета в джоба си и започна да търси своя обект. Трябваше да е наоколо. Не беше прекалено рано. Облегна се на една стена и започна да наблюдава. Вероятно щяха да са двама. Мина доста време. Много хора се движеха по двойки, но не бяха неговите. Май че беше подранил.
Погледна часовника си и видя, че времето му безмилостно изтича. След малко отлепи гръб от стената и отново тръгна. Огледа входовете. Нищо. Уличките. Нищо. Минутите летяха. Обиколи една улица на юг и една на запад, после зачака на друга. Нищо. Постоя на един ъгъл. Пак нищо. Облегна се на едно хилаво дърво и зачака. Нищо. Върна се на първата улица, облегна се на стената и започна да наблюдава как ресторантите вече се пълнят с клиенти за обяд. След това човешкият поток намаля. Стори му се, че излизащите бяха повече от влизащите. Времето течеше. Застана в края на улицата и отново погледна часовника си. Бяха минали цели два часа. Оставаше му само един.