Не се случи нищо. Ресторантите отново опустяха и улицата утихна. Идваха камиони, спираха, разтоварваха и отново тръгваха. Заваля лек дъждец, после спря. По небето се носеха ниски облаци. Закрачи на изток, после на юг. Нищо. Върна се, отново мина по единия тротоар, после по другия. Спря на ъгъла и пак погледна часовника си. Оставаха му четирийсет минути. След малко трийсет. После двайсет.
И тогава ги видя. И разбра защо идват едва сега, а не по-рано. Просто бяха изчакали да се съберат парите от обяда. Бяха двама. Китайци, естествено, с дълги черни коси, с черни панталони и светли якета, с шалове на вратовете. Като униформа.
Личаха си отдалеч. Единият носеше голяма чанта, а другият — бележник с химикалка, мушната в спиралата. Влизаха в ресторантите един по един, бавно и спокойно. После излизаха — единият затваряше ципа на чантата, а другият си отбелязваше нещо в бележника. Влязоха в един ресторант, после във втори, в трети и четвърти. Петнайсет минути. Ричър наблюдаваше. Пресече улицата и мина пред тях. Застана край вратата на следващия ресторант и ги изчака да влязат. Видя ги да отиват при възрастния мъж на касата. Застанаха пред него мълчаливо. Старецът бръкна в чекмеджето и извади пачка сгънати банкноти — договорената сума, предварително приготвена. Онзи с бележника я взе и я подаде на партньора си, после записа нещо в бележника си, а парите потънаха в чантата.
Ричър застана в тесния проход между две сгради, сви се и зачака с гръб до стената, така че да го видят, когато вече ще е твърде късно. Погледна часовника си. Оставаха му по-малко от пет минути. Представи си онези двамата, с ленивата походка, прецени мислено движението им, изчака колкото беше необходимо и изскочи точно пред тях. Сграбчи ги за якетата, завъртя ги в полукръг и залепи гърбовете им за едната стена в малкия проход. Онзи, когото бе хванал с дясната си ръка, описа по-голям кръг и затова отскочи по-напред. Ричър го посрещна с лакът и онзи се свлече долу. Не се надигна. Беше мъжът с чантата.
Другият пусна бележника и посегна към джоба си, но Ричър се оказа по-бърз и извади беретата на Трент. Застана близо и го насочи надолу, през палтото си към капачката на коляното му.
— Бъди разумен — посъветва го той.
Спусна ръка надолу и изщрака затвора. Палтото му заглуши звука, но за опитното му ухо той бе ужасяващо кух без плъзването на патрон в цевта. Китаецът обаче не го разбра. Беше прекалено замаян и шокиран. Само притискаше гръб до стената, сякаш се опитваше да мине през нея. Премести цялата си тежест върху другия крак, за да се подготви за куршума, който щеше да отнесе крака му.
— Правиш грешка, приятел — просъска той.
Ричър поклати глава.
— Не е грешка, тъпако. Решихме да вземем своето.
— Кои сте „вие“?
— Петросян — каза Ричър.
— Петросян!? Шегуваш ли се?
— Не. Говоря сериозно. Не се съмнявай. Улицата е вече на Петросян. От днес. От този миг. Цялата. Ясно ли ти е?
— Улицата е наша.
— Вече не е. Сега е на Петросян. Той я взима. Искаш ли да загубиш крака си, докато спориш по въпроса?
— Петросян? — повтори онзи.
— По-добре ми повярвай — заяви Ричър и заби левия си юмрук в стомаха му. Мъжът се присви и Ричър го фрасна с дръжката на пистолета над ухото. Онзи се свлече безмълвно върху партньора си. Ричър натисна спусъка, за да освободи пружината, и прибра оръжието в джоба си. Взе чантата и я стисна под мишница, после излезе от уличката и тръгна на север.
Вече беше закъснял. Ако часовникът му беше с една минута назад, а часовникът на шофьора с една минута напред, срещата нямаше да се състои. Въпреки това реши да не тича. Хората, които тичат, бият на очи. Продължи да крачи колкото може по-бързо и когато сви зад ъгъла, зърна синята кола. Видя я да се отделя от тротоара и да се влива в трафика. Сега вече хукна.
Озова се на мястото, на което беше паркирала, четири секунди след като бе потеглила. Сега беше три коли пред него и ускоряваше, за да хване зеления светофар. Светна червено. Шофьорът се стресна и закова спирачките върху пешеходната пътека. Пешеходците трябваше да я заобикалят. Ричър пое дъх, затича се до кръстовището, отвори вратата и скочи вътре задъхан. Шофьорът му кимна, без да каже дума. Не се извини, че не го е изчакал. Ричър и не очакваше подобно нещо. Беше казал точно три часа. Сто и осемдесет минути, нито секунда повече или по-малко. Времето и приливът не чакат никого. Военноморските сили бяха изградени върху основата на подобни дивотии.
Пътуването до кабинета на Трент в Дикс беше същото, както на отиване. Трийсет минути с колата през Бруклин, до чакащия хеликоптер, обратният полет до Макгуайър, лейтенантът с шевролета на пистата. Докато летяха, Ричър преброи парите в чантата. Бяха хиляда и двеста долара, шест пачки по двеста долара. Даде парите на морските пехотинци, за да се почерпят. После разкъса чантата по шевовете и изхвърли парчетата през люка над Лейкуд, Ню Джърси.