В Дикс все още валеше. Лейтенантът го закара до алеята под прозореца на Трент, Ричър се пресегна и почука леко по стъклото. Полковникът отвори и Ричър се покатери в кабинета.
— Всичко наред ли е?
Трент кимна.
— Седи там, кротка като мишка, цял ден. Предполагам, че е впечатлена от нашата всеотдайност. Дори пропуснахме обяда.
Ричър кимна и му върна празния пистолет. Свали якето, седна в креслото и окачи пропуска обратно на шията си. Взе една папка. Трент беше преместил купчината от другата страна на бюрото, все едно, че внимателно са прегледали всичко.
— Успя ли? — попита го полковникът.
— Мисля, че да. Времето ще покаже.
Трент погледна през прозореца. Беше несигурен. Не беше излизал от кабинета си през целия ден.
— Ако искаш, пусни я да влезе — каза Ричър. — Представлението свърши.
— Целият си мокър — отбеляза Трент. — Представлението ще свърши, когато изсъхнеш.
Изсъхна след двайсет минути. През това време използва телефона на Трент, за да се обади на Джоди. Набра последователно и трите номера — в офиса, в апартамента й и на мобилния. И на трите никой не отговори. Ричър заби поглед в стената. После се зачете в някакъв несекретен документ, който обясняваше как морските пехотинци да получават пощата си, ако се намират в Индийския океан. Отпусна се в креслото и доби безизразен вид. Когато Трент най-сетне отвори вратата и Харпър го видя за втори път, изглеждаше уморен и отегчен. Като човек, който цял ден прехвърля папки.
— Някакъв напредък? — попита тя.
Ричър погледна към тавана и въздъхна.
— Може би.
— След цели шест часа би трябвало да си попаднал на нещо.
— Може би — повтори той.
— Добре, да тръгваме — нареди Лиза Харпър.
Тя се изправи и разкърши рамене. Изпъна ръце над главата си, с дланите нагоре, и се протегна. Нещо от йога. Повдигна лице към тавана и косата й падна назад. Тримата сержанти и полковникът я гледаха.
— Да тръгваме — каза Ричър.
— Не забравяй бележките си — подсети го Трент.
Подаде му лист с около трийсет имена. Може би футболният отбор от гимназията му. Ричър прибра списъка в джоба си, облече си палтото и стисна ръката на полковника. Мина през преддверието и излезе вън, на дъжда, където спря за миг и пое въздух като човек, който цял ден е бил затворен в кабинет. Харпър го побутна към колата.
Блейк, Поултън и Ламар ги чакаха на същата маса в столовата в Куонтико. Вън пак беше тъмно, но сега масата беше подредена за вечеря, а не за закуска. Имаше кана с вода и пет чаши, сол и пипер, шишета със сос за пържоли. Блейк погледна Харпър, без да обръща внимание на Ричър, и тя му кимна сякаш за да го успокои. Блейк изглеждаше доволен.
— Е, откри ли нашия човек? — попита той.
— Може би — отговори Ричър. — Имам трийсет имена. Може да е някой от тях.
— Да ги видим.
— Още не. Трябват ми още.
— Глупости! — възкликна Блейк. — Трябва да започнем да ги следим.
Ричър поклати глава.
— Не става. Тези хора са на места, до които нямате достъп. Ако искате заповеди за арест, след съдията ще трябва да отидете при министъра на отбраната. Той от своя страна ще отиде при главнокомандващия, който, доколкото си спомням, е самият президент, така че ще ви трябва нещо повече от това, с което разполагам в момента.
— И какво предлагаш?
— Предлагам да изчакаме малко.
— И какво ще правим през това време?
Ричър сви рамене.
— Искам да се видя със сестрата на Ламар.
— С доведената ми сестра — поправи го Ламар.
— Защо? — попита Блейк.
На Ричър му се искаше да каже: Защото печеля време, глупако, и предпочитам да пътувам, вместо да вися тук! — но се овладя и доби сериозно изражение.
— Защото трябва да мислим многостранно. Ако този тип избира жертвите си от определена категория, трябва да разберем защо го прави. Не е възможно всички жени от тази категория да го вбесяват. Някоя от тях му е подпалила фитила и едва след това гневът му се прехвърля от частния случай към цялата група. Коя е тя? Можем да започнем със сестрата на Ламар. Преместили са я от една част в друга, съвсем различна. Така е разширила обсега на контактите си.
Прозвуча доста професионално. Блейк кимна.
— Добре — каза той. — Тръгваш утре.
— Къде живее тя?
— В щата Вашингтон — отговори Ламар. — Май че е близо до Спокейн.