— Защо? Не знаеш ли със сигурност?
— Никога не съм ходила при нея. Отпуската ми не е достатъчна, за да отида дотам с кола и да се върна.
Ричър кимна и се обърна към Блейк.
— Би трябвало да охранявате тези жени — каза той.
Блейк въздъхна тежко.
— За бога, аритметиката е проста. Осемдесет и осем жени, а не знаем коя е следващата. Остават седемнайсет дни, ако се придържа към графика, по трима агенти на всеки двайсет и четири часа… Това прави повече от сто хиляди човекочаса на случайни места из цялата страна. Просто не можем да го организираме. Не разполагаме с толкова хора. Разбира се, предупредихме местните полицейски участъци, но какво могат да направят те? За района около Спокейн, щата Вашингтон, полицейският участък вероятно се състои от един полицай и една немска овчарка. Предполагам, че от време на време минават с патрулната кола и това е всичко.
— А предупредихте ли жените?
Блейк погледна смутено и поклати глава.
— Не можем. След като не сме в състояние да им осигурим охрана, няма как да ги предупредим. Какво ще им кажем? Грози ви опасност, обаче съжаляваме, момичета, оправяйте се сами. Не става.
— Трябва да пипнем този тип — обади се Поултън. — Само така ще помогнем на жените.
Ламар кимна.
— Той е някъде там, на свобода. Трябва да го приберем на топло.
Ричър ги изгледа. Трима психолози. Опитваха се да налучкат правилните бутони. Опитваха се да изглежда като предизвикателство. Усмихна се.
— Схванах идеята.
— Добре. Утре тръгваш за Спокейн — каза Ламар. — Междувременно ще поработя още малко с досиетата. Ще ги видиш вдругиден. Ще разполагаш с данните от Трент плюс каквото научиш в Спокейн, плюс нещата, които вече имаме. След това ще очакваме от теб някакъв по-осезаем напредък.
Ричър пак се усмихна.
— Както кажеш, Ламар.
— Вечеряй и си лягай — каза Блейк. — До Спокейн е далеч. Ще тръгнеш утре рано. Разбира се, Харпър ще дойде с теб.
— В леглото ли?
Блейк отново се смути.
— В Спокейн, тъпако.
Ричър кимна.
— Както кажеш, Блейк.
Проблемът беше в това, че ситуацията наистина беше предизвикателство. Бе заключен в стаята си. Сам на леглото, загледан в окото на скритата камера. Но не я виждаше. Погледът му беше разфокусиран и виждаше всичко размазано. В зелено, сякаш Америка беше изчезнала и се бе превърнала в зелена трева и гора, без сгради, без шосета и шум, без хора, освен един, мъж, незнайно къде. Ричър се взираше в зеленото петно на сто и шейсет, хиляда и шестстотин, четири хиляди и осемстотин километра. Погледът му се рееше на изток и запад, на север и юг, взираше се в сенките, търсеше някакво раздвижване. Той е някъде там. Трябва да го хванем. В същия момент сигурно се разхожда или спи, или планира и се подготвя, мислейки си, че е най-големият умник в цяла Америка.
Ще видим дали е така, закани се Ричър. Размърда се. Трябваше да се заеме сериозно. Или, от друга страна, може би не трябваше. Още не беше взел генералното решение. Обърна се и затвори очи. Можеше да помисли за това по-късно. Можеше да вземе решението утре. Или вдругиден. Все едно.
Решението е взето. За интервала. Интервалът е минало. Време е да се поускорят нещата. Три седмици са прекалено дълъг период, повече не можеш да чакаш. Така. Човек оставя идеята да се роди в главата му, вглежда се в нея, преценява дали е добра и всъщност се оказва, че решението вече е взето, нали? След като духът излезе от бутилката, не можеш да го върнеш обратно. А духът е вече навън. И се носи с пълна скорост. Тръгваш към него.
12
На следващия ден нямаше закуска. Денят започна твърде рано. Когато Харпър отвори вратата, Ричър още не бе успял да се облече напълно. Беше си обул панталоните и приглаждаше с длан гънките на ризата си върху леглото.
— Страхотни белези имаш — каза Харпър.
Приближи се и заразглежда корема му с нескрито любопитство.
— От какво е този? — попита тя и посочи дясната му страна.
Ричър погледна надолу. Там, на корема, имаше белег от едри шевове, с форма на разкривена звезда. Изпъкваше бял и грозен над мускулите.
— От майка ми е — отвърна той.
— От майка ти ли?
— Отгледаха ме мечки гризли в Аляска.
Харпър завъртя очи и премести поглед към лявата страна на гърдите му. Точно върху гръдния мускул имаше дупка от куршум 38-ми калибър. Около дупката нямаше косми. Беше толкова голяма, че би могла да пъхне пръста си в нея.
— Експериментална операция — поясни той. — Проверяваха дали имам сърце.
— Тази сутрин изглеждаш щастлив — отбеляза тя.