Ричър кимна.
— Винаги съм щастлив.
— Успя ли да се свържеш с Джоди?
Той поклати глава.
— Не съм опитвал от вчера.
— Защо?
— Няма смисъл да си губя времето. Няма я.
— Тревожиш ли се?
Той вдигна рамене.
— Тя е голямо момиче.
— Ако чуя нещо, ще ти кажа.
Той кимна.
— На всяка цена.
— Наистина, от какво са белезите?
Той си закопча ризата.
— На корема е от парче от шрапнел. А на рамото е от изстрел.
— Драматичен живот.
Той извади палтото си от гардероба.
— Всъщност не е. Съвсем нормален, не е ли така? За войник. Войник, който се опитва да избегне насилието, е като счетоводител, който не иска да събира числа.
— Затова ли не ти пука за тези жени?
Той я погледна.
— Кой казва, че не ми пука?
— Мислех, че ще се вълнуваш повече.
— Вълненията не помагат.
— А кое? — попита тя.
— Както винаги търсенето на улики.
— Няма никакви улики. Той не оставя следи.
Ричър се усмихна.
— Това вече е улика, нали?
Тя извади ключа си и отключи вратата.
— Говориш със загадки.
Той сви рамене.
— По-добре е, отколкото да говоря глупости, както правят долу.
Пред вратата ги чакаше същият човек, със същата служебна кола. Този път остана зад волана, леко приведен, като съвестен шофьор. Откара ги до летище Нашънъл. Още не беше съмнало. Някъде на около петстотин километра на изток, над Атлантическия океан, проблясваше тънката ивица на изгрева. Единствената друга светлина бяха хилядите фарове на коли, пътуващи от север към града, към работните места. Бяха предимно стари автомобили. Стари, следователно евтини, следователно на хора от по-ниска категория, които трябва да бъдат зад бюрата си един час преди началниците си, за да направят добро впечатление, да получат повишение, за да могат да карат по-нови коли и да започват работа един час по-късно. Ричър седеше неподвижно и се опитваше да види лицата им, докато шофьорът на Бюрото ги задминаваше един по един.
На терминала на летището имаше доста хора. Мъже и жени в тъмни шлифери минаваха бързо през гишетата. Харпър купи два билета туристическа класа и отидоха на гишето за багажа.
— Дайте ни по-удобни места, където можем да си опънем напред краката — каза Харпър на младежа, който ги обслужваше. Легитимира се със служебната си карта от ФБР, като я удари върху плота, сякаш играеше покер и имаше флош. Хлапакът натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра и ги премести в друга класа. Харпър се усмихна, искрено изненадана.
Салонът на бизнес класата беше полупразен. Харпър седна до пътеката и Ричър остана заклещен до прозореца като затворник. Тя се протегна. Беше с различен, трети костюм в дискретно сиво каре. Сакото й се разтвори и той зърна релефа на гърдите й. Нямаше кобур.
— Оставила си оръжието си — отбеляза Ричър.
Тя кимна.
— Не си струва формалностите. Авиокомпаниите искат ужасно много документи. В Сиатъл ще ни чака наш човек. Според правилника той трябва да носи допълнителен пистолет в случай, че ни потрябва. Днес обаче няма да ни е необходим.
— Надяваш се.
Тя кимна.
— Да, надявам се.
Самолетът излетя една минута по-рано. Ричър извади списанието на авиокомпанията и започна да го прелиства. Харпър отвори масичката пред себе си в очакване на закуската.
— Какво имаше предвид, когато каза, че липсата на улики е улика сама по себе си? — попита тя.
Ричър напрегна паметта си, за да си спомни какво е казал.
— Май съм мислил на глас — отвърна той.
— За какво?
Той вдигна рамене. Трябваше да печели време.
— Историята на науката. И други подобни.
— Това върши ли ни работа?
— Мислех си за отпечатъците от пръсти. Откога ги използват?
Харпър се намръщи.
— Доста стар метод е, струва ми се.
— От началото на века ли?
Тя кимна.
— Сигурно.
— Добре, да кажем, че е отпреди сто години — продължи той. — Било е първото голямо откритие в криминалистиката, нали? Май по същото време са започнали да използват и микроскопа. Оттогава са измислили какво ли не. ДНК, спектрометрия, флуоресцентни тестове. Ламар каза, че разполагате с възможности, каквито дори не мога да си представя. Обзалагам се, че ако намерят влакно от килим, могат да кажат кога и къде е купен, какви бълхи са се разхождали по него и от какво куче са паднали. Може би могат да установят и породата на кучето и каква кучешка храна е яло.
— Е, и?
— Изумително е, нали?
Тя кимна.
— Прилича на научна фантастика.
Тя кимна отново.
— Добре. Невероятни научнофантастични тестове. Онзи тип обаче е убил Ейми Калан и тестовете са безсилни.