— Така е.
— Как наричаш такъв човек?
— Как?
— Много умен, ето как.
Тя се намръщи.
— И много други неща.
— Разбира се, и много други неща, но независимо от всичко е и много умен. След това го извършва отново. Как го наричаме сега?
— Как?
— Много, много умен човек. Първия път може да е било чист късмет. След втория път обаче става ясно, че е адски добър.
— Е, и?
— След това го прави трети път, със Стенли. Как ще го наречем?
— Много, много, много умен тип?
Ричър кимна.
— Точно така.
— Е, и?
— Ето това е уликата. Търсим един много, много, много умен тип.
— Мисля, че това вече го знаем.
Ричър поклати глава.
— Не мисля, че го знаете. Не го отчитате.
— В какъв смисъл?
— Помисли. Аз съм само момче за поръчки. Вие свършете тежката работа.
Появи се стюардесата с количка. Бяха в бизнес класата и закуската беше доста добра. Ричър долови аромат на бекон, яйца и наденички. И на силно кафе. Спусна масичката пред себе си. Салонът беше почти празен, така че накара стюардесата да му донесе втора закуска. Двете порции му дойдоха добре. Момичето се постара чашата му за кафе да не остава празна.
— В какъв смисъл не го отчитаме? — настоя Харпър.
— Помисли сама — каза й Ричър. — Сега не съм в настроение да помагам.
— Да не би да не е военен?
Той се обърна към нея и я изгледа продължително.
— Страхотно. Стигнахме до извода, че е бил умен. Единственото ти заключение е, че в такъв случай очевидно не е бил военен. Много ти благодаря, Харпър.
Тя се смути и отклони поглед.
— Извинявай, не исках да прозвучи така. Просто не разбирам защо да не сме отчели факта, че е умен.
Той не отговори. Прекрачи краката й и отиде до тоалетната. Когато се върна, тя още изглеждаше объркана.
— Кажи ми — подкани го тя.
— Не.
— Трябва, Ричър. Блейк ще ме пита за становището ти.
— Становището ми ли? Кажи му, че то е следното: ако дори и косъм падне от главата на Джоди, ще му откъсна краката и ще го пребия с тях до смърт.
— Говориш сериозно, нали?
Той кимна.
— Можеш да се обзаложиш.
— Именно това не разбирам. Защо не изпитваш поне малко от същото към онези жени? Харесвал си Ейми Калан. Не както Джоди, разбира се, но все пак си я харесвал.
— И аз не те разбирам — отвърна той. — Блейк искаше да те използва като проститутка, а ти се държиш така, сякаш ти е най-добрият приятел.
Тя сви рамене.
— Той е отчаян. Става такъв понякога. Напрежението е голямо. Когато има подобен случай, иска час по-скоро да го реши.
— И ти му се възхищаваш?
Тя кимна.
— Разбира се. Възхищавам се на всеотдайността.
— Но не я споделяш. Иначе нямаше да му откажеш. Щеше да ме прелъстиш пред камерата, в името на общото дело. Значи излиза, че може би на теб не ти пука кой знае колко за онези жени.
Тя замълча за момент, после каза:
— Това, което искаше от мен, беше неморално. Ядосах се.
Ричър кимна.
— Да заплашва Джоди също е неморално. То пък ядоса мен.
— Аз обаче не позволявам гневът ми да пречи на правосъдието.
— Е, аз пък позволявам. Ако не ти харесва, много ти здраве.
Повече не разговаряха чак до Сиатъл. Пет часа, без да кажат дума. Ричър нямаше нищо против. Не беше особено общителен. Чувстваше се по-добре, ако мълчи, и не виждаше нищо странно в това. Не изпитваше никакво напрежение. Просто си седеше и мълчеше, сякаш пътуваше сам.
Харпър не се чувстваше толкова спокойна. Личеше си, че се притеснява. Беше като повечето хора. Ако седеше до човек, когото познава, се чувстваше длъжна да води разговор. Другото за нея беше неестествено. Въпреки това Ричър не отстъпи. Пет часа, без да разменят и дума.
Разликата във времето на Западното крайбрежие намали петте часа на два. Когато кацнаха, все още беше време за закуска. Терминалите бяха пълни с хора, чийто ден започваше сега. В залата за пристигащи пътници видяха обичайната редица от посрещачи с табелки. Сред тях зърнаха мъж в тъмен костюм, раирана вратовръзка и къса коса. Не носеше табела, но беше техният човек. Нямаше да го познаят по-лесно, дори и да беше татуирал на челото си „ФБР“.
— Лиза Харпър? — попита той. — Аз съм от офиса в Сиатъл.
Стиснаха си ръцете.
— Това е Ричър — представи го тя.
Агентът от Сиатъл не му обърна никакво внимание. Ричър се усмихна на себе си. Браво, помисли си той. От друга страна обаче, онзи може би го беше пренебрегнал, защото цялото му внимание беше насочено към това, което се криеше под блузата на Харпър.
— Ще летим до Спокейн — каза той. — Една компания за въздушни превози ни е задължена.
Отпред ги чакаше служебна кола. С нея изминаха разстоянието от около километър и половина покрай пистата до друго малко летище, където бяха накацали множество малки едномоторни и двумоторни самолети. Имаше и няколко ниски постройки с безброй реклами, обещаващи уроци по летене и евтин въздушен транспорт. Посрещна ги някакъв тип в пилотска униформа и ги отведе към чист, бял, шестместен самолет чесна. Есента на северозапад беше по-приветлива от есента в окръг Колумбия, но също толкова студена.