— Изключи двигателя! — викаше тя.
Ричър виждаше само лъчите светлина, насочени към него. Изключи двигателя и вече не чуваше нищо, освен изхрущяването на подметки в чакъла и в натежалия от мъгла въздух.
— Сложи и двете си ръце на волана! — извика жената.
Той се подчини и остана неподвижен, с обърната към вратата глава. Тя се отвори, плафонът в купето светна и освети мургавата жена от ресторанта. Русолявият с мустаците беше до нея. В едната си ръка тя държеше значката, а в другата пистолет. Пистолетът беше насочен към главата му.
— Слез от колата! — каза жената. — Бавно и внимателно.
Тя отстъпи назад, без да изпуска от прицел главата му.
Ричър се завъртя бавно и спусна крака на чакъла, с едната ръка върху задната седалка, а другата върху волана, готов да излезе навън. На светлината на фаровете видя пет-шест души. Отзад сигурно имаше още. И други около къщата. И на входа на алеята. Жената направи още една крачка назад. Той слезе от колата.
— Обърни се и сложи ръце на колата! — нареди тя.
Той се подчини. Металът беше студен и хлъзгав от вечерната роса. Усети как го опипват. Извадиха портфейла му и откраднатите пари от джоба на панталона му. Някой се наведе към колата и взе ключовете.
— Сега при онази кола — добави жената и посочи със значката си. Той се обърна и видя фаровете, които прорязваха мъглата, на около метър от краката му. Една от колите до гаража. Тръгна нататък. Чу някой да казва: Претърсете колата му. Един тип с тъмносиня бронирана жилетка чакаше до колата при гаража. Той отвори задната врата и отстъпи назад. Куфарчето на жената стоеше изправено на седалката. Изкуствена грапава кожа. Ричър се намести до него. Мъжът с бронираната жилетка затръшна вратата и в същия миг се отвори другата. Жената седна до него. Палтото й беше разкопчано и той видя блузата и сакото й. Полата й беше сивкаво-черна, къса. Дочу шумоленето на найлон и видя пистолета, отново насочен към главата му. Предната врата се отвори, русолявият се опря на коляно върху седалката и се пресегна за куфарчето. Ричър зърна светлите косми върху китката му и каишката на часовник. Онзи отвори куфарчето и извади някакви книжа. Насочи фенерчето към тях. Ричър видя гъсто напечатани страници и собственото си име с едри, черни букви най-горе, на първата.
— Заповед за обиск — обясни жената. — В дома ти.
Русолявият се измъкна и затвори вратата. Колата утихна. В мъглата вън се чуха стъпки. После и те утихнаха. За миг лицето на жената беше осветено само от отблясъците вън. После тя протегна ръка и запали плафона в купето. Бликна топла, жълта светлина. Жената седеше полуобърната, с гръб към вратата, с колене към него, опряла ръката с пистолета върху облегалката. Лакътят й беше леко извит и оръжието — голям, точен и скъп зиг-зауер — беше насочено към него.
— Не вдигай краката си от пода — нареди тя.
Ричър кимна. Знаеше какво иска жената. Той се облегна на вратата и мушна крака под предната седалка. Неудобната поза на тялото означаваше, че ако понечи да предприеме нещо, ще го направи толкова бавно, че тя щеше да пръсне черепа му, преди да е постигнал каквото и да било.
— Искам да виждам ръцете ти — каза тя.
Той хвана предната облегалка за глава и опря брадичка на рамото си. Гледаше странично към дулото на пистолета. Не трепваше. Пръстът й беше върху спусъка. Малко по-назад беше лицето й.