— Добре, а сега стой спокойно — каза тя.
Лицето й беше безизразно.
— Не питаш какво означава всичко това — отбеляза тя.
Не и заради онова, което стана преди час и седемнайсет минути, каза си той. Невъзможно е да сте го организирали за толкова кратко време. Не каза нищо и остана абсолютно неподвижен. Тревожеше го побелялото кокалче на пръста й върху спусъка. Случваха се и непредвидени неща.
— Не искаш ли да знаеш защо е всичко това? — попита тя.
Погледна я безизразно. Няма белезници, помисли си.
Защо? Жената сви рамене, сякаш каза: Добре, както искаш. Лицето й остана неподвижно, втренчено. Не беше красиво лице, но беше интересно. Издаваше характер. Беше на около трийсет и пет, все още млада, но имаше бръчки, като човек, който често гримасничи. Може би по-често се мръщи, отколкото се усмихва, помисли си Ричър. Косата й беше гарвановочерна, но рядка и през нея прозираше бледата кожа на скалпа й. Придаваше й уморен и болнав вид. Но очите й блестяха. Гледаше покрай него, през прозореца на колата, към къщата му, където мъжете правеха нещо.
Тя се усмихна. Предните й зъби бяха криви. Единият леко застъпваше другия. Интересна извивка на устните. Изразяваше решителност. Родителите й не се бяха погрижили да отстранят недостатъка навреме, а по-късно и тя не го бе направила. Сигурно е имала възможност. Но е предпочела да се подчини на природата. Може би беше по-добрият избор. Придаваше й характер.
Слаба фигура под обемистото палто. Черно сако, в тон с полата, кремава широка блуза, под която се очертаваха малки гърди. Материята изглеждаше изкуствена, избеляла от многократно пране. Полата се беше усукала настрани и се бе вдигнала до средата на бедрата. Краката й се очертаваха слаби и стегнати в черните найлонови чорапи. Коленете й бяха опрени едно в друго, но между бедрата й имаше празнина.
— Ще престанеш ли? — попита тя.
— Какво?
— Да гледаш краката ми.
Той премести погледа си върху лицето й.
— Когато някой насочи пистолет към мен, имам право да го разгледам от глава до пети, нали?
— Обичаш ли да го правиш?
— Кое?
— Да гледаш жените.
Той сви рамене.
— Повече, отколкото да гледам други неща, струва ми се.
Пистолетът се приближи.
— Това не е смешно, глупако. Не ми харесва погледът ти.
Той се взря в нея.
— Погледът ми ли?
— Знаеш какво имам предвид.
Ричър поклати глава.
— Не, не знам — отвърна той.
— Като че ли ме сваляш. Противен си, знаеш ли?
Той долови презрението в гласа й и погледна рядката й коса, гримасата, кривия зъб, жилестото й, сухо тяло, облечено в нелепо евтин делови костюм.
— Мислиш, че те свалям?
— Не е ли така? Не ти ли се иска?
Той поклати глава.
— Не и докато има кучета по улицата.
Седяха в нажежено от враждебност мълчание почти двайсет минути. След това дойде русолявият с мустаците и се намести на предната седалка. Зад волана седна още един тип, с ключове в ръка. Той изчака, забил очи в огледалото, докато жената му кимна, после включи двигателя, мина покрай колата на Ричър и се отправи към шосето.
— Мога ли да се обадя по телефона? — попита Ричър. — Или ФБР не вярва в тези неща.
Русолявият гледаше напред през стъклото.
— В някой момент през първите двайсет и четири часа — каза той — ще се постараем да ти осигурим конституционните права.
Жената не отдели дулото от главата му през целия път до Манхатън — около сто километра бързо шофиране през мъглата и тъмнината.
3
Паркираха в боядисан в бяло подземен гараж, пълен с лъскави коли, някъде южно от центъра, и го накараха да слезе. На бетонния под жената се завъртя на пети — пълен кръг, за да огледа мястото. Предпазливост. После посочи черната врата на единствения асансьор, в далечния ъгъл. Там чакаха още двама. Черни костюми, бели ризи, небиещи на очи вратовръзки. Наблюдаваха жената и русолявия през цялото време, докато приближаваха. Лицата им излъчваха почтителното изражение на подчинени. Но и някакво спокойствие и гордост. На домакини. Ричър изведнъж осъзна, че жената и русолявият не са агенти от Ню Йорк. Бяха отдругаде, а сега се намираха на чужд терен. Жената беше огледала подземния гараж не само от предпазливост, а защото не знаеше къде е асансьорът.
Бутнаха Ричър в средата на кабината и го заобиколиха. Жената, русолявият, шофьорът и двамата местни агенти. Петима души, пет пистолета. Мъжете застанаха в ъглите, а жената — близо до него, сякаш имаше претенции за собственост: Единият от местните натисна бутон, вратата се затвори и асансьорът потегли.