— Благодаря!
— Не бързай с „благодаря“-то. Чуй още нещо. Ако по пътя срещнеш нещо опасно или неразбираемо, някакво събитие или загадка, да речем, не го отбягвай. В приказката без това не може. Е, и за главното не забравяй, разбира се, върви смело.
— Добре. Отивам.
— Върви, Альоша. И се постарай да не се учудваш на нищо.
Пета глава
Альошка веднага повярва, че това ще е приказка. Та нали беше поет, макар и малък. А всички поети — и големи, и малки — дълбоко в душата си вярват в приказки.
Но улицата, по която вървеше, беше съвсем обикновена. Задминаваха го обикновени автобуси, подминаваха го обикновени хора. Мина обикновена миячна машина, която напръска всички. Минувачите се сърдеха, както обикновено. И оградата на стадиона беше обикновена, от сиви, нерендосани дъски.
Една дъска беше откъртена и Альошка се провря през пролуката (пак нещо съвсем обикновено). Мина по коридорчето под разсъхналите се дървени трибуни и излезе на полето.
Стадионът беше стар, отдавна никой не бе играл на него, Полето беше покрито с висока трева.
Тук пасяха коне. Имаше бели, дорести, черни. Бродеха надалеч, но когато Альошка нагази в тревата, вдигнаха глави — като по сигнал. И всички погледнаха към него. Альошка дори се почувствува неудобно и забави крачка. Тогава един златистокафяв кон, пристъпвайки внимателно, се приближи и спря на три крачки от него. Имаше красива, горда глава и добри очи. Конят го погледна въпросително и малко тъжно и Альошка го разбра. Не го чу, а именно разбра, че конят пита:
— Извинете ме, моля ви се, но не сте ли вие момчето, което търси кон, за да отиде в царството зад девет планини?
„Ето започна!“ — с леко замряло сърце си помисли Альошка и отвърна:
— Не. Разбирате ли, моят път е друг.
— Извинете — въздъхна конят и бавно се отдалечи.
Останалите известно време гледаха в очакване, после отново започнаха да пасат.
Стъклена, звънтяща тишина лежеше над стадиона. В нея се криеха тайни и цвърчаха скакалци. Скакалци имаше много. Когато Альошка газеше през меката трева, те се разхвърчаваха на всички страни.
Альошка прекоси полето, намери в оградата пролука и излезе на улица „Полярни капитани“. Улицата бе тиха, незабележима, с едноетажни и двуетажни къщи от двете страни.
Сградата на № 22 също беше стара. Навярно през миналия век е била построена от някой търговец. На горния етаж е живеел, а на долния е бил магазинът му.
Върху чугунената решетка на балкона над парадната врата Альошка видя дълга синя фирма:
По прозорците на първия етаж пъстрееха плакати на „Азрофлот“, а зад стъклото на един от тях висеше на капронов конец модел на самолета Ил–62.
Альошка натисна с рамо тежката врата.
Вътре всичко беше обикновено. И пусто. Под тавана лениво се въртеше голям вентилатор. На стените висяха разписания за самолети и влакове, табела „Пушенето забранено“, написано с червен молив, обявление за някакви екскурзии. Альошка се вгледа и по гърба му полазиха тръпки:
Край противоположната стена минаваше висока преграда с гишета. Всички бяха затворени, само в едно от тях, номер 2, се виждаше пролука. Альошка се приближи до него, въздъхна, събра кураж и почука.
Прозорчето се отвори и се показа касиерката.
Альошка се смути още повече: касиерката страшно приличаше на неговата учителка по география Клавдия Михайловна. Имаше същата гладка, посивяла прическа, строги очила и внимателни очи. Когато гледаха Альошка с такива очи, той се чувствуваше прозрачен.
— Слушам те — каза касиерката.
— Извинете, но… ми казаха, че тук може да се купи билет за Ветрогорск.
Касиерката леко повдигна вежди:
— Може. Интересно обаче кой ти го е казал?
— В бюро „Справки“. Тоест това не е съвсем бюро, а една такава будка. Там работи един дядо…
Очите на касиерката станаха по-добри.
— Значи дядото. Разбирам. Имаш важна работа във Ветрогорск, така ли?
— Да!
— Добре. Имаш късмет, един билет ми е останал. За днешния влак е. И побързай, влакът заминава след тридесет и пет минути.
— А билета колко струва? — сепна се Альошка. Чак сега съобрази, че майка му му остави за лични нужди само пет рубли. Ами ако не стигнат?
— Четири рубли и деветдесет копейки. Ще пътуваш без запазено място.
Альошка кимна радостно и бръкна в джоба си.
Парите ги нямаше. Нещо повече — нямаше го и джоба. Та нали вчера се преоблече? Парите бяха останали в стария му панталон.