Той заведе Альошка на горната палуба, където край бордовете стояха спасителните лодки. Капитана спря до една от тях и отметна брезентовото покривало.
— Ето! — тържествено каза той. — Тук ще можете да живеете под звездите, тук ще се любувате на водата и бреговете. И освен това… — той сниши глас — тук няма никакви досадници.
— О, чудесно — възкликна Альошка. — Значи ще мога да спя тук?
— Разбира се. Ще наредя да ви донесат гумен дюшек.
… Вечерта настъпи бързо. Залезът пламна над водата и изгоря, появиха се звезди. Техните отражения трептяха във водата като струни. Реката вече беше широка — толкова широка, че бреговете почти изчезнаха от погледа.
Альошка се излегна в лодката. Над него тихо се поклащаше Малката мечка. Той задряма под шума на водата и равномерното пухтене на парахода.
Събудиха го стъпки — внимателни, но тежки, сякаш към него се прокрадваше хипопотам. Альошка бързо седна.
До борда на лодката стоеше Капитана.
— Моля за извинение — каза той с шепот, който разлюля брезентовото покривало. — Надявам се, че не съм ви събудил? Работата е… че… имам един много важен разговор с вас. Тоест предложение… С една дума — не бихте ли се съгласили да ми станете Старши помощник?
Альошка едва не подскочи от изненада:
— Как така?
— Много просто. Старши помощник. Съвсем не е лошо.
— Но… това е толкова трудна работа. Човек трябва да разбира…
— Ще се научите, повярвайте ми! Стига да имате желание!
— Да… Но вие си имате Старши помощник.
— Ще го уволня! — заяви Капитана. — Или ще го сваля на някой необитаем остров. Нека там се пише жалбите. Той е интригант, а не Старши помощник.
Альошка мълчеше. Не можеше да се съгласи, разбира се, но се боеше да не обиди Капитана.
— Съгласете се! — каза Капитана. — Никога през живота си няма да съжалявате. Ще видите такива далечни морета и чудни острови, каквито няма във всички морски романи. Обещавам ви необикновени приключения почти всеки ден. Между другото в устието на река Ел-Будалео и до днес има истински пирати…
— Разбирате ли… — внимателно каза Альошка, — всичко това е чудесно. Но аз имам важна цел, тя е най-главното нещо за мен. Не мога да я изоставя за нищо на света.
— Да — тъжно каза Капитана. — Всеки има свой път. Разбирам ви и не съм ви обиден. Но съжалявам много. Лека нощ.
Альошка се събуди късно. По-точно, събуди го Капитана, за да го покани на закуска.
След закуската се качиха на мостика. Утрото беше безоблачно и голямата река блестеше от слънчеви петна. Параходът се отправи към брега.
— Бих могъл да ви откарам до самия Ветрогорск — каза Капитана, — но рейсът ще продължи много дни. Със самолет ще стигнете по-бързо. На половин час път пеш оттук има малко летище. Регистрирайте билета си в касата и веднага ще ви качат в самолета.
На Альошка му беше малко мъчно. Вече се беше привързал към Капитана. Но неговият път го чакаше. И когато носът на парахода се заби в пясъка, той каза:
— Довиждане. Щастливо плаване.
— Щастлив път — каза Капитана.
Седма глава
Параходът се отдалечи от брега и зашляпа надолу по реката. Альошка му махна за сбогом, после преметна якето си през рамо и закрачи по пътеката.
Пътеката прехвърляше ридове, криволичеше между огромни валчести камъни. По тях блестяха люспички слюда. Гъсти шипкови храсти растяха между камъните. Понякога те преграждаха пътеката и Альошка трябваше да се провира през гъсталака.
Измина около километър и излезе на поляна, пожълтяла от глухарчета. В средата й стърчеше каменен стълб. Беше квадратен и масивен като основа на старинен паметник. По него бяха изрисувани бели стрелки и надписи:
И други такива. Белите стрелки покриваха целия стълб.
— Гледай ти! — каза Альошка, но не се учуди особено.
В долната част на стълба, малко над глухарчетата, той откри стрелка с надпис:__ „Чисто поле“__. Надписът беше задраскан и над него белееше друг, пресен: „Летище“. Альошка определи посоката и отново закрачи през камъни и шипки.
Не му се наложи да върви дълго. От поредния рид той видя поле, покрито с маргаритки. В отсрещния му край имаше светлокафява къщичка с висока антена, а до нея — още една, изрисувана с червени и бели квадрати. Над нея върху дълъг пилон висеше „ръкав“ за определяне посоката на вятъра: дълъг конус от бял плат с черни напречни ивици. Вятърът беше слаб и „ръкавът“ едвам се поклащаше.