Самолетът беше обшит с някаква сребриста материя. Опашката и крилете му блестяха под слънцето. Тъмните ребра на корпуса прозираха през обшивката.
„Като играчка е — помисли си Альошка. — Сигурно мога да го приповдигна с една ръка.“ Но вече не се страхуваше. Е, почти.
На вертикалния стабилизатор беше написано със сини букви „ОСА“.
— Това означава „Особена служба на авиацията“ — обясни Летеца. — И всички наричат самолета ми „Оса“. Заради тези букви. Според мен е глупаво. Съвсем не прилича на оса.
— Разбира се — съгласи се Альошка. — Осата е цялата на райета. И е зла. А твоят самолет е красив.
— Аз го наричам „Водно конче“ — смутено каза Летеца.
Той вдигна прозрачния капак над кабината, отвори вратичката.
— Седни на задното кресло. Аз ще пусна мотора.
Альошка се пъхна в кабината. Самолетът клекна и запружинира под тежестта му. Креслото се оказа малко твърдо, от пластмаса, но можеше да се седи.
Летеца отиде до витлото. Подскочи, хвана едната лопата и увисна на нея, като риташе с крака. Лопатата бавно се отпусна надолу. Летеца се напъна и я завъртя. Витлото се завъртя и почти в същия мит се стопи във въздуха — превърна се в обсипан със слънчеви искри прозрачен кръг. Момчето отскочи и се засмя. Тревата под крилете полегна, кабината затрептя и се изпълни с тихо бръмчене.
Летеца се приближи до вратичката. Вятърът от перката разроши косата му. Той се обърна към къщичката, вдигна ръка, после скочи в кабината, затръшна вратичката и спусна похлупака.
— Тръгваме — весело каза той.
Осма глава
Самолетът се издигна почти без разбег — сякаш просто подскочи и литна. Летището изчезна надолу и къщичките станаха съвсем мънички.
На Альошка му бяха нужни десетина минути, за да свикне с летежа. Беше летял и преди с Ил–18, когато той и майка му пътуваха на юг. Но тогава не беше толкова интересно и почти нищо не се виждаше. Само над морето и при кацането се усещаше леко люлеене. А тук — горе, беше небето с пухкавите облаци, долу зелената земя с тъмна гора и светли ливади. И ги заобикаляше хоризонтът: син, мъглив, толкова огромен, какъвто никога не може да го видиш от земята.
Самолетът понякога се накланяше към едното или другото крило. Понякога изведнъж пропадаше, сякаш се спускаше по стръмна пързалка. Но в това нямаше нищо страшно, дори беше весело. Моторът пърпореше като шевна машина, насрещният вятър съскаше в стъклата.
Альошка погледна към Летеца. Пилотското кресло беше по-ниско от пътническото и силно наклонено назад. Летеца управляваше почти легнал.
Альошка виждаше над пластмасовата облегалка тила му, раменете и високо вдигнатите колене, които мърдаха, когато Летеца натискаше педалите. Летяха на юг и слънцето светеше почти срещу тях. Косата на летеца пламтеше в лъчите му, а коленете блестяха като кафяви кестени.
— Летец — повика го Альошка, — къде си почернял толкова?
— Тук — отвърна Летеца, без да се обръща. Вдигна ръка и чукна с пръст похлупака: — Това е плексиглас. Пропуска всички лъчи, не е като обикновеното стъкло. А аз летя под самото слънце.
— Често ли летиш?
— Налага се.
— Нали може да разговарям с теб? Или по време на полет е забранено?
Летеца обърна глава и се усмихна:
— Може. Само че не те чувам добре, моторът ми пречи. Ако искаш, ела при мен.
Между пилотското кресло и стената на кабината имаше тясна пролука. Альоша се провря там и приклекна.
Пред тях се поклащаше хоризонтът. Слънчевите лъчи светеха право в лицето. Альошка замижа.
— Не ти ли пречи слънцето? — попита той.
— Свикнал съм.
Наистина светлите очи на Летеца гледаха право напред, без да се присвиват. Две мънички слънца горяха в тях.
— Далече ли е Ветрогорск?
— Ще пристигнем по здрач.
— Ау! Не може ли по-рано? Трябва да стигна до Музея, преди да го затворят.
Летеца поклати глава:
— Няма смисъл да опитваме.
— Защо?
— Не разбираш ли? Та ти вече си съвсем в приказката. А приказките си имат свои закони. Във Ветрогорск може да се кацне само след залез слънце.
— А със свръхзвуков самолет?
— Ако щеш със свръхзвуков, ако щеш с летящ килим, с балон, с ракета… Докато слънцето не е залязло, Летеца не може да види града.
Альошка помълча, събра кураж и зададе най-важния си въпрос:
— Слушай… Ти наистина ли си летец? Съвсем истински? Не се обиждай, че те питам…
— Не се обиждам — отвърна сериозно Летеца. — Щях да се обидя, ако ме беше попитал преди полета. А ти не се побоя да летиш с мен.
— Та аз и сега не се боя. Просто ми е интересно — ти как работиш, като възрастните пилоти ли?
— Почти. Е, не съвсем… Моите рейсове са други. Аз съм Летец за Особени Поръчения.