— Но това е много по-важна работа, отколкото за обикновен летец, нали? Нали Особените Поръчения са най-трудните?
— Не винаги. Те просто са Особени.
— А защо назначиха точно теб на тази работа? Ти… нали не си съвсем голям? Важните работи обикновено ги възлагат на възрастни.
Летеца въздъхна:
— Възрастните не могат. Често се налага да летя в различни приказки, а възрастните не се оправят в тях. Винаги могат да объркат нещо.
— Нима няма възрастни, които да разбират от приказки?
— Има, разбира се. Но те не умеят да пилотират самолети.
— А такива, които умеят да пилотират и разбират от приказки?
— Не знам… Чувал съм за един само. Но той е живял отдавна. Бил летец-изтребител и загинал в бой с фашистите. Самолетът му паднал в морето…
Летеца замълча. Альошка също. Помисли си, че Летеца е тъжен и не се реши да го разпитва повече. Под тях се стелеше синкава, четинеста гора.
— Виж — каза Летеца. — Това е Тилилейска гора номер 11. Какво ли няма там! Само Червените шапчици са към десетина. Толкова заядливи момичета! Мислят си, че щом за тях е написана приказка, та могат да се перчат като големи актриси! И все се карат, пищят за някакви дреболии, само дето не се сбиват…
— Виж ти-и… — прошепна Альошка. — А какво има друго?
— Виждаш ли онзи път? По него всеки ден се търкаля Житената Питка. Точно в дванайсет часа, можеш да си сверяваш часовника по нея. И, разбира се, всеки ден я срещат и Заекът, и Вълкът, и Мечката…
— И всеки ден ли я излапва Кума Лиса? — попита с жалост Альошка.
— Ти пък! Питките поумняха, не влизат сами в устата. В гората има още и два таласъма, една пещера с джуджета и осем говорещи бухала. Два от тях дори знаят да четат…
Долу на пътя нещо заблестя под слънцето.
— Сребърният рицар! — зарадва се Летеца. — Гледай!
Альошка се вгледа. Наистина по пътя препускаше в тръст рунтав жребец, яхнат от воин с островърх шлем и сребриста броня. Изглеждаше мъничък, като конник-играчка от кутийка с оловни войничета. На върха на тънкото като сламка копие се развяваше пъстро знаменце. Белият щит отразяваше слънчевите лъчи като малко огледалце.
— Веднъж конят му си беше наранил крака — каза Летеца. — Наложи се да го откарам до Синьото царство. Рицаря, разбира се, не коня. А той е толкова грамаден и носи толкова желязо! Добре, че самолетът ми е нечуплив, иначе сигурно щяхме да се разбием.
— А той наистина ли е нечуплив? — предпазливо полита Альошка.
— Разбира се! Да знаеш какви номера съм правил с него! Искаш ли да видиш?
— Искам — без особена сигурност в гласа отвърна Альошка.
В същия миг самолетът рухна надолу, небето и земята се завъртяха със страшна скорост, а сърцето на Альошка хлътна някъде в стомаха.
„Край на приказката“ — помисли си той, замижа и стисна зъби, за да не извика.
Но полетът веднага се изравни. Альошка отвори очи. Летяха съвсем ниско, жълтият път се носеше под самолета. Мярна се Рицаря. Альошка успя да забележи, че той им маха с бронираната си ръка.
Самолетът започна да набира височина. Сърцето на Альошка биеше като оркестров барабан.
— Уф! — въздъхна той.
Летеца го погледна весело:
— Браво! Мислех, че ще се уплашиш, а ти дори не извика. Рицаря на два пъти извика: „Майчице!“ Нали е толкова тежък, та трябваше да се снижавам бързо и на, извика. Питам го: „Как ще се биете със Змея, като ви е страх от самолет?“ А той: „Змеят, вика, е друго, свикнал съм. А при теб вече няма да се кача за нищо на света.“
— Значи той се е бил със Змея? — попита Альошка.
Гласът му още трепереше.
— Те се бият всяка седмица, още от стари времена. Змеят вече е много стар, от деветте му глави са останали само пет. И на една от тях вместо око има автомобилен фар. Все подава молба за пенсия и всеки път му отказват. Викат му: „Ако искате, ще ви настаним в зоопарка, в клетка с всички удобства, но пенсия не можем да ви дадем, не сте човек.“ Виж Баба Яга получи пенсия за инвалидност. Нали кракът й е костен.
— Ти и нея ли познаваш? — с уважение попита Альошка.
— Веднъж я карах в града, искаше да й ремонтират къщичката. Злобна баба. Все ми мърмореше, че неправилно управлявам самолета. Викам й: „Бабо, това все пак е самолет, а не метла.“ А тя знаеш ли какво вика? „Да ми беше паднал, когато още имах зъби!“ Че написа и оплакване до Диспечера, задето не съм разговарял с нея вежливо.
— А защо Диспечера ти беше толкова сърдит? Пак за някоя приказна история?
— Не, ако беше приказка, той нямаше да се меси… Тук едни момчета имаха кученце в двора си. В онова селце, близо до летището. Някакви хора минаваха оттам с камион, видяха кученцето, грабнаха го и — в каросерията. Искаха да го вземат. Е, момчетата се развикаха, хукнаха след тях, но къде ще догониш камион? Тогава ги видях.