— Зная, че не съм. Защото после направих всичко, което можех да направя.
След като изгуби приятелите си, Антошка разбра, че от сълзите полза няма да има. Но понякога те сами пареха очите му. Антошка тъгуваше много за Данилка, Тима и Аркашка, но различните хора тъгуват различно. Някои само седят, готови да вият срещу луната, а други започват да търсят изход. Антон започна да търси изход.
И Голубие Холми, и Ясноград, и селото на Данилка бяха далеч от Колоколцев. Не можеш да стигнеш пеш. Дори и с влак се пътуваше дълго. Антошка разбра, че е нужен самолет. И то не обикновен самолет за пътници с билети — с него не можеш да пътуваш всеки ден дотам и обратно. Пък и около селото на Данилка нямаше летища.
Нужен му беше собствен самолет — лек, бърз и малък. Такъв, който да кацне върху обраслия с бурени пущинак, върху момчешката Антарктида.
Но самолетите не са моркови, не растат по лехите. И не се купуват от магазин, ако ще цял живот да си спестяваш парите за сладолед. Затова Антошка отвори шкафа на баща си и извади навитите на рула чертежи.
Иван Фьодорович Тополков, бащата на Антошка, ръководеше кръжока по авиомоделизъм в Пионерския дом. Често се бе мъчил да обясни на сина си какво е това елерон, шаси, фюзелаж и ъгъл на атаката. Но дотогава Антошка не се бе интересувал особено от авиация. А сега се наложи…
Избра чертежите на най-красивия авиомодел. Но все пак това беше модел, а не истински самолет. Затова Антон взе черен туш и към всички размери върху чертежа добави по една нула. Размахът на крилете стана не един, а десет метра, дължината на корпуса не шестдесет сантиметра, а шест метра. Над корпуса момчето старателно начерта кабина с прозрачен похлупак.
Разбира се, измамата е лошо нещо — на Антошка това му бе напълно ясно. Но какво му оставаше? И той си мислеше, че и него са го излъгали, когато не са му писали в лагера за заминаването на приятелите му.
Баща му беше в командировка и занятията в кръжока се водеха от отговорника Сеня Лапочкин, който учеше в десети клас.
Антошка занесе чертежа в Пионерския дом и го даде на Сеня:
— Ето… Татко нареди да го построите, докато се върне от командировката.
Сеня разгърна листа и подсвирна:
— Че това не е модел, а цял Ту–104! За какво му е такава грамада?
— Не знам — сви рамене Антошка и се изчерви. Неприятно му беше да лъже, още повече че Сеня му харесваше. Но какво можеше да направи? — Не знам точно. Татко май каза, че ще го носят пред колоната на физкултурния парад.
— Хм… Оригинална идея. Само че не разбирам за какво е нужен истински мотор.
— Ами… сигурно за да може витлото да се върти като истинско.
— И кабина. Дори с две седалки.
— Ами защото… — Антошка се изчерви още повече — защото татко обеща да вземе и мен в самолета, когато парадът започне.
Сеня се почеса по тила и подбутна очилата си:
— Какво пък… Момчета! Вижте каква поръчка имаме от Иван Фьодорович! Ще се справим ли?
Дойдоха момчетата — големи и сериозни. Погледнаха и казаха, че ще се справят.
Строяха самолета в двора, защото после нямаше начин да го изнесат от стаята — не можеше да мине през нито един прозорец или врата, а директорът на дома нямаше да разреши да къртят стената. През цялото време Антошка се въртеше наоколо и гледаше как върви работата, а нощем в леглото мечтаеше за полети и срещи с приятелите си. Преди да заспи, притискаше лице към възглавницата и шепнеше:
— Лека нощ, Тима, лека нощ, Аркаша, лека нощ, Данилка. Не тъгувайте. Скоро ще долетя да ви взема…
Сглобиха крилете и корпуса на самолета от твърди летви и ги обшиха със сребриста материя. Моторът и колелата бяха от стар моторолер. Когато за пръв път го изпробваха в действие, по двора се понесе истински вятър и самолетът се приповдигна върху пружиниращото си шаси.
— Леко, да не отлети наистина! — каза Сеня и сърцето на Антошка се разтуптя.
Иван Фьодорович Тополков се върна от командировката си малко преди физкултурния празник. Беше много учуден, когато видя в двора сребристия самолет. Антошка беше изписал нулите много добре и баща му не разбра нищо. Реши, че сам е объркал размерите и се ядоса на разсеяността си, но не се разстрои. Наистина никак не беше лошо да изнесат тази крилата грамада пред парадната колона и да шашнат целия град.
А бъдещият летец Антошка Тополков страшно се вълнуваше. Не мислете, че се боеше от предстоящия полет! Страхуваше се, че няма да може да излети. Защото самолетът можеше да излети само по време на парада, когато колоната излезе на градския площад. От двора не можеше — наоколо имаше ограда, а над двора жици.
Сутринта, преди началото на парада, Антошка стисна зъби и си забрани всякакви вълнения. Знаеше, че ако нервничи, няма да излезе нищо.