— Е, щом е така…
— Винаги ще се радваме да те видим — извика след него бащата на Тимка.
Антошка се приземи на поляната зад селските дворове. Разпита местните момчета и намери дома на Данилка.
Данилка седеше пред вратата и правеше от глина голям весел крокодил. Антошка не успя да каже и дума — Данилка се изправи и се обърна към него, сякаш го бяха повикали. Усмихна се съвсем леко, но очите му и дори луничките засияха:
— Ето. На всички го казах. Знаех, честна, честна дума, знаех, че ще дойдеш. Дори мама не вярваше, а аз, все едно, знаех… Как пристигна?
— Със самолет. Не, наистина! Не се шегувам. Имам малък самолет. Хайде, ще летим до Антарктида!
Данилка продължаваше да се усмихва, но вече не толкова весело:
— Не мога със самолет. Няма да ми разрешат.
— Но този самолет е съвсем безопасен!
— Не е там работата. Лекарят не ми разрешава. Казва, че сърцето ми… абе някаква болест ме е хванала. Затова се пренесохме на село, на по-спокойно. Не ми дават дори да тичам, а на големи височини… съвсем. Ако наруша режима, ще трябва да ме оперират. Мен не ме е страх, но мама много се вълнува.
Какво можеше да се направи? Спре ли сърцето, нито една приказка не може да помогне. И Антошка, който с всички сили се стараеше да се усмихва, каза:
— Не тъгувай. Аз ще долитам. Често…
Той долиташе и при Данилка, и при Аркашка, и при Тима. И всички се радваха. Но там, на новите места, момчетата бяха намерили нови приятели. Такива, които са близо, които винаги ще са до теб. А летецът Антоша Тополков не можеше да бъде с тях. Защото на света имаше и Особени Поръчения.
— И ето летя — каза той на Альошка. — Вече цяла година. Тилилейски гори, царства зад девет планини…
— Интересно е, нали?
— Понякога е интересно, понякога дори е страшно, понякога е весело. Но все едно…
— Какво все едно?
— Разбираш ли… За какво са ми всички тия вълшебни страни? Сам съм. Скучно ми е.
— Защо да си сам? — възрази Альошка. — Нали винаги летиш с пътник?
— И какво от това? Пътникът пристига и си отива. Всеки си има своя приказка и своя пътека. Аз летя в чужди приказки, нямам своя. Моята приказка свърши.
— Защо мислиш така?
— Защото вече няма Антарктида, защото не мога да събера момчетата. А най-хубавата приказка е онази, в която намираш приятел.
— Вярно е — каза Альошка. — Знаеш ли, Летецо, трябва ти втори пилот.
— Не — каза Летеца. — Пилот не ми трябва. За него ще бъде второто кресло — къде тогава ще седне пътникът? Виж, ако имаше такъв човек като Данилка или Тима, или изобщо… Такъв, който да бъде до мен, в едно кресло. Нямаше да ни бъде тясно… Главното е — заедно…
— Разбирам — каза Альошка.
Той разбираше. Но слънцето вече беше слязло ниско, а Альошка имаше своя приказка и своя пътека. И той внимателно попита:
— Обратно пак ли ще летя с теб? Или как?
— Обратно ще пътуваш с влака. Така трябва. И по-удобно е, и по-просто, ще видиш. Е, да тръгваме…
Летяха, докато слънцето се скри зад хоризонта. Небето още бе светло, но земята тънеше в здрач.
Приземиха се в широко поле. Альошка изскочи от кабината. Тревата имаше меки листенца и копринени метлички. Миришеше на топла пръст, на тревен сок и — кой знае защо — на мляко.
На запад, над върховете на тревите, тлееше бледият залез. Половин луна висеше над него в зеленикавата ивица на небето. А над луната-краешник небето бе станало лилаво и в него прозираха звезди.
Летеца също скочи от кабината и застана до Альошка.
— Това е — каза той. — Вече долетяхме. Върви право към залеза. Отначало ще има само трева, после ще видиш пътечка, а след нея пътя. Ще тръгнеш по него и ще видиш града. Съвсем наблизо е.
— Благодаря, Летецо — каза Альошка.
Кой знае защо, той се чувствуваше виновен и избягваше да погледне лицето на Антошка. Но все пак погледна.
В очите на Летеца като две оранжеви точки се отразяваше половинката луна.
— Сбогом, Летецо — тихо каза Альошка и хвана мъничката му длан. Тя беше твърда и топла.
— Сбогом — каза Летеца и наведе очи.
Неудобно му беше да си отиде просто така. Альошка въздъхна и попита:
— Веднага ли ще отлетиш?
— Не — поклати глава Антошка. — Ще поседя тук. До сутринта.
Той се приближи до самолета и седна до малкото колело. Облегна гръб на тумбестата гума.
— Защо? — разтревожено попита Альошка.
— Ами просто така. Може пък да дойде някой. Някой пътник.
— Диспечерът ще те изгуби.
— Не, той е свикнал. А аз не обичам да летя сам.
— Слушай, Летецо… — нерешително каза Альошка. — Наистина ли не бива да летя с теб обратно?
— Не бива. Разбираш ли, не трябва да рискуваш. Твоят път с този самолет по Зеления билет е свършил. Ако полетиш отново, ще се завъртят и забъркат всякакви събития и неизвестни маршрути. И това ще продължи може би седмица, може би месец. А ти имаш свой път. И нямаш време.