— Да — каза Альошка и се изправи.
Беше забравил. Но сега си спомни.
И каза вече решително:
— Аз тръгвам.
— Разбира се. Време е — отвърна Летеца.
И въпреки това Альошка не тръгна веднага. Попита:
— Не се ли страхуваш да останеш сам? Нощ е.
— Ти пък. Нищо не може да ми се случи. Аз съм под охраната на Приказката.
— Приказката си е приказка, а нощем е студено. Вземи моето яке. То е хубаво, туристическо.
— Няма нужда. Ще ти се карат вкъщи.
— Никой няма да ми се кара, остави тези неща.
Альошка смъкна якето от рамото си и наметна с него Летеца. Антошка седеше свит на кълбо; якето го покри целия, от раменете до сандалите.
— Благодаря — каза Летеца. — Е, ти върви. Скоро ще бъде съвсем тъмно.
Той протегна ръка изпод якето. Альошка още веднъж стисна твърдата му длан, обърна се и тръгна през тъмната шумоляща трева. Когато се озърна, тревата бе скрила и Летеца, и самолета.
Единадесета глава
Скоро Альошка излезе на пътечката, след това — върху черен път. Пътят водеше право на запад, където върху жълтата ивица над хоризонта се очертаваха черни покриви и кули.
„Дано стигна, преди да затворят Музея“ — помисли си момчето.
И в този момент един черен котарак му пресече пътя.
Беше голям и вървеше не като всички котараци, а на два крака. Предните лапи държеше зад гърба си и крачеше бавно, сякаш дълбоко замислен. Главата му беше наведена, а опашката — извита като въпросителна.
Всъщност Альошка не беше суеверен, но сега спря и, както се полага, плюна.
И котаракът спря. Озърна се през рамо към Альошка и каза с капризно тънко гласче:
— Господи, как сте ми омръзнали!
— Кой? — попита смаяният Альошка.
— Всички! — решително каза котаракът. — Всички, които плюят и ругаят, щом ме видят.
Альошка се смути и промърмори:
— Но аз просто така, не заради теб.
Обаче котаракът не повярва.
— Да беше ти в моята кожа. В моята черна, рошава козина. Тогава щеше да разбереш.
Той изведнъж седна, почеса се със задна лапа зад ухото и продължи по-спокойно:
— Където и да отида — навсякъде пътища. Улици, тротоари, пътеки, алеи, стълби. И навсякъде хора. Щеш не щеш, все ще пресечеш някому пътя. И всеки съска срещу теб като змия… Само във Ветрогорск можах да си почина малко.
— Да си починеш? Защо?
— Живях там цяла седмица — в една празна бъчва на брега на морето. Хубав град. Никой не ме руга. Дори кучетата не ме закачаха.
— Тогава защо го напускаш? — учуди се Альошка.
Котаракът тъжно засумтя:
— Не можах да намеря подходяща обущарница. Искам да си поръчам чизми, а никой не се захваща. Всички викат — няма толкова малки калъпи… Ходих в работилницата за кукли, а пък там не правели ботуши. Всякакви обувчици и пантофки има, дори джапанки. А на мен за какво са ми джапанки? Трябват ми чизми. Червени, с маншети.
— Но за какво са ти чизми? — продължаваше да се чуди Альошка.
Сега вече се учуди и котаракът:
— Ама ти какво, неграмотен ли си? Не знаеш ли приказката за Котарака с чизми? Дори филм има.
— Приказката знам — обиди се Альошка. — Само че това не е за всеки котарак. Какво си мислиш, че щом си сложиш чизмите — и веднага ще станеш Котарака с чизми?
Той си помисли, че котаракът ще се обиди. Но котаракът само се почеса зад ухото и замислено каза:
— Че защо не? Оня котарак също е бил обикновен, докато не си намерил чизми. С нищо не е бил по-добър от останалите… Цялата работа е там, мисля, че когато един котарак има чизми, хората му обръщат повече внимание. Авторитетът му се покачва. По-лесно ще му бъде да намери своя маркиз Карабас. Помниш ли филма? Той се сприятелява с Жан, който после става маркиз Карабас.
— Значи и ти търсиш маркиза? — с лека насмешка попита момчето.
Котаракът въздъхна дълго и печално:
— Не непременно маркиза. Право да ти кажа, търся когото и да е. Само да не се мотая сам.
„Горкичкият — помисли си Альошка. — Живее в приказна страна, може да говори, а не му е весело.“
Котаракът сякаш прочете мислите му. Погледна го жално със зелените си очи и попита:
— Кажи, а ти нямаш ли нужда от спътник? Аз тук познавам всички места. Такива приключения знам, че пръстите си да оближеш.
Разбира се, щеше да бъде чудесно, ако Альошка се върнеше вкъщи с говорещ котарак. Но той си спомни, че майка му я няма, а леля Даша не понася котки. Да го запознае със София Александровна?
„Нищо няма да излезе — помисли си Альошка. — С много независим характер е. Няма да се разбира с нейните Кузевци и Самунчовци…“