Най-сетне стигна до оградата, намери пролуката в нея и се измъкна на каменния тротоар.
Веднага видя музея. Беше старинна сграда и приличаше на голяма църква без кубета. Над фасадата се издигаше истинска корабна мачта със светлинни. Прозорците на музея светеха.
Альошка тичешком пресече улицата и се изкачи по стъпалата до входа.
Вратите бяха дъбови и много високи. Украсяваха ги изрязани от дърво платноходи и медни дръжки във вид на кръстосани котви.
Альошка беше сигурен, че са заключени. Но все пак хвана медната котва и я дръпна. Вратата тежко и безшумно се открехна. Тънка ивица светлина легна върху площадката.
„Сигурно са забравили да заключат“ — помисли си Альошка.
Какво да прави сега? Нали не за да отстъпи, бе плавал и летял дотук?
Той открехна вратата по-широко.
Озова се във вестибюла, осветен от не много силната светлина на големи фенери с метални орнаменти. Веднага се виждаше, че фенерите са корабни. До стената отдясно лежеше старинна котва, а под нея спеше сиво кученце. То помръдна ухо, но не се събуди.
Отляво започваше вита стълба, която описваше полукръг и изчезваше високо над фенерите. Вместо перила от двете й страни бяха опънати корабни въжета, дебели почти колкото Альошка. Те провисваха от собствената си тежест.
В основата на стълбата неясно се белееше някаква скулптура. Альошка се приближи. Беше направена от гипс фигура на момче, седящо върху сива валчеста скала. Изглеждаше като че ли току-що е излязло от водата и, застанало на едно коляно, държи уловена в морето бутилка. Бутилката беше истинска и през зеленикавото й стъкло се виждаше, че вътре има мъничка фрегата. Гипсовото момче замислено разглеждаше бутилката. Навярно се мъчеше да разбере как мъничката фрегата е попаднала вътре. Или напротив — как да я освободи, без да разбива старата, тайнствена бутилка?
„Той също търси корабче — помисли си Альошка, — като мен.“ Но гипсовото момче не приличаше на Альошка. По-скоро напомняше Летеца.
Альошка се заизкачва по стълбата. Над нея висяха корабни знамена от всички страни и всички времена. Едно от тях меко докосна рамото му.
Стана по-светло. Стълбата се виеше плавно и изведе Альошка във висока зала. По стените висяха тъмни картини. По тях се различаваха корабни платна. Златните рамки слабо блестяха.
А под тях край стените бяха наредени кафяви дъбови щурвали, грамадни медни компаси с лакирани поставки, купчини спасителни пояси с руски и чужди букви, образуващи имена на кораби.
В една ниша между два тесни решетести прозореца имаше витрина. Под стъклото й лежаха бутилки: малки и големи, кръгли и многостенни, прозрачни и тъмни. Гърлата им бяха залети с цветен восък. До всяка бутилка лежеше листче полуизтляла хартия или парцалче с едва различими букви. Навярно това бяха бутилки с писма, намерени в морето. А писмата сигурно разказваха за корабокрушения и съкровища.
Над витрината висеше внушителна медна камбана от платноходен кораб. По периферията й се точеха изпъкнали букви „АЗИМУТЪ“.
Освен това имаше една русалка (Альошка дори трепна, когато я видя). Беше дървена и навярно бе украсявала носа на голям клипер. Сега обитаваше ъгъла на музейната зала между шкаф с дебели морски книги и медно корабно оръдие.
С една дума, тук беше страшно интересно. Но наоколо бе прекалено тихо. И Альошка едва не подскочи, когато зад гърба му се дочуха ситни стъпки.
Беше кученцето — същото, което допреди малко спеше под котвата долу. То погледна към Альошка и размаха опашката си, извита като запетайка. Альошка се зарадва — все пак по-весело е, когато имаш компания. Прекалено тайнствено и, право да си кажем, страшничко беше в този празен музей.
Альошка премина в следващата зала. Там не беше толкова тихо. От всички страни се разнасяше тиктакане — тихо, като цвъртене на насекомо, силно, като удари на чукче, звънко, като трептене на пружинки, рядко или често — всичко наведнъж. Навсякъде имаше часовници — по стените, под стъклата, по первазите на прозорците. Големи часовници от каюткомпании и адмиралски холове, малки хронометри за смели щурмани, часовници от бронз, порцелан, чугун и кост. Часовници, изработени във вид на кораби, фарове, щурвали и спасителни пояси…
Зад стъклата на шкафовете, между навити на рула пожълтели карти, блестяха медни далекогледи и странни инструменти.
„Къде обаче са моделите“ — гадаеше Альошка.
Заобиколи един глобус-великан, опасан с медни пръстени, и се озова в третата зала.
Тук също нямаше модели. По стените висяха оръжия, а в ъгъла се хилеше… пират. Не истински, разбира се. Пиратът беше облечен със зелен елек, имаше червеникави ботуши с маншети и скъсана триъгълна шапка. Изпод шапката се подаваха краищата на пъстра забрадка. В пояса, както се полага, бяха набучени ножове и пистолети. А в ръката си разбойникът държеше назъбен като трион ятаган.