Малките кораби ни учат на голямо мъжество. Когато моряците от крайцери и подводници гледат моделите на бойни фрегати, те завинаги запечатват в паметта си несъкрушимата слава на своите бащи и деди…
А на старите моряци тези модели носят радост и утешение. Те им напомнят за отминали плавания, за славни времена и не позволяват на моряшката гордост да заспи в старите им сърца.
Да… А някои вярват, че моделите на кораби носят щастие.
Сигурно си чувал за този обичай — в пристанищните кръчми под тавана винаги има окачени корабчета. На моряците, заседели се на брега, те напомнят: време е да отплаваш. А на онези, които са далеч от родната земя, сякаш казват: „Не тъгувай, приятелю! Здрав и сигурен кораб ще те откара у дома…“
Альошка слушаше, без да прекъсва. И си мислеше, че всичко това е страшно интересно и че сред тези кораби, в това подземие би могъл да живее цяла година и няма да му доскучае. Но той не можеше да живее тук година, защото утре Маша имаше рожден ден. И повече от целия този мъничък флот Альошка се интересуваше от едно-единствено корабче, от тримачтовата клипер-фрегата с корпус от орехово дърво.
Пазителя изведнъж замълча, внимателно погледна Альошка и каза:
— Прощавай, увлякох се. Разкажи за твоята работа.
Альошка нерешително въздъхна:
— Всъщност това е дълга история…
— Дълга? Чудесно! Тогава ела.
Той отведе Альошка в един ъгъл, заграден с шкафове. Получаваше се нещо като малка стаичка. Светеше обикновена лампа, имаше обикновен стол и обикновена маса. И тесен кожен диван — сигурно от корабна каюта. На масата имаше котлон и емайлиран чайник.
Пазителя включи котлона, сложи върху него чайника и седна на дивана. Альошка седна до него.
— Е, разправяй.
Альошка не се решаваше да започне. Дори раменете му потръпнаха от вълнение.
— Студено ли ти е? — разтревожи се Пазителя. — Тук е влажничко: подземието е под морското равнище, водата се просмуква. Не е голяма беда, за корабчетата морската влага е полезна. Аз съм свикнал, само ти да не измръзнеш…
— Не, не, аз само така…
И Альошка започна да разказва. За София Александровна, за нейните котараци и шапки. За клипера. И накрая за Маша. А когато привърши, срещна очите на Пазителя. Той го гледаше сериозно и дори строго.
— Значи искаш да й подариш модела?
Альошка кимна.
— Мисълта е хубава. Но ти можеш да подариш само нещо свое. Нещо, което сам си направил, или, да речем, си купил, или спечелил. А нима клиперът е твой?
— Е… все пак София Александровна е искала да ми го подари.
— Искала е, но не е успяла.
— Да, но щом той е отплавал, значи е станал ничий. А аз тръгнах да го търся.
— Но не го намери.
— Нима той не е тук?
— Навярно е тук — каза Пазителя. — Цялата работа е, че той е тук, а не при теб. Той сам избра своя път.
Альошка помълча, защото се боеше да не заплаче от обида. После тихо каза:
— Тук имате над хиляда модела, а на мен ми е нужен само един. Толкова ли ви е жал?
Пазителя сви рамене:
— Право да ти кажа, наистина ми е жал. Но не е там работата. В нашия музей има строги правила. Аз не мога да върна един модел, ако този, който го иска, не може да докаже, че моделът наистина е негов.
— Да докажа? Как? Нали ви разказах всичко… Освен…
— Какво?
Альошка стисна очи от смущение и с отчаяна решителност изстреля:
— Написах стихотворение за него!
— Стихотворение? — повтори Пазителя и забарабани с пръсти по коляното си. — Това е нещо сериозно. Кажи го.
— Аз… сега…
Беше му неудобно да декламира седнал. Альошка стана, облегна се на шкафа, извърна се и с дрезгав глас започна:
— Живял стар корабен майстор… Това е началото. А стихотворението се казва „Песен за клипера“.
Альошка си пое дъх и продължи по-спокойно: