— Толкова е лекичко! И най-слабият ветрец ще го понесе.
— Да — съгласи се Альошка. — Само че тук няма вятър.
— Вятърът е горе — обясни момчето и двамата погледнаха към небето.
Альошка каза:
— Сега разбирам защо облаците във вашия град летят във всички посоки едновременно.
Момчето му върна клипера, погледна го весело и си призна:
— Веднъж с моите приятели си направихме майтап… Качихме се на кулата на зимния пасат18 и издигнахме антената му на височината на сироко.19 Леле какво стана-а… Сироко и пасатът като се сблъскаха, като се сбиха! Същински тигри! Пасатът е, общо взето, спокоен, но сироко е невъзможно зъл… И се започна една! Над морето излезе смерч, над града буря, над покривите хвърчат листа, вратите хлопат… После в училище си изпатихме от класната.
— С класните шегите са лоши — каза Альошка. — Тях не ги интересуват ветровете, те искат само да има ред.
— Разбира се — разсеяно каза момчето и нерешително погледна Альошка. — Знаеш ли какво? Ако искаш, разбира се… Ако ти е интересно, тази нощ можеш заедно с нас да посрещнеш норд-уеста. Не бой се, дядо е добър, той ще ти разреши. Знаеш ли какво е изобретил? Монтира на прозореца един стар улук. Вятърът влиза през прозореца, пъха се в улука и започва да пее — нали вътре му е приятно. И той ни изпява всички песни, които е чул в далечни страни. Искаш ли да чуеш?
— Искам — каза Альошка. — Страшно много искам, но не мога. Имам много важна работа и непременно трябва да съм днес на гарата. Трябва да замина… Знаеш ли как се стига до гарата?
— До гарата ли? Знам. Зад онази кула с острия връх започва една уличка. По нея ще стигнеш до самата гара.
— Е, тогава… Сбогом.
— Сбогом — каза момчето.
Постоя още малко, кимна и тръгна по мокрите плочи към морето. Нагази, а когато водата стигна до кръста му, обърна се, махна с ръка на Альошка, хвърли се срещу вълните и заплува сред белите им гребени.
— Да — каза Альошка. — Жалко. Е, нищо пък…
От площада излезе на уличката и стигна до гарата.
Гарата беше малка и уютна: малка тухлена сграда с ламаринени кораби върху куличките кръгъл часовник с „розата на ветровете“ върху циферблата.
На „Информацията“ му казаха, че неговият влак ще дойде след четиридесет минути.
Альошка излезе на перона и зачака.
Небето се покри с облаци, тополите в градинката до гарата потреперваха — задушният вятър от сушата носеше към морето буря.
На перона имаше само няколко пътници. Един възрастен моряк с квадратни златни нашивки се приближи до Альошка, погледна клипера, погледна момчето, кой знае защо, въздъхна и попита:
— Твой ли е?
Альошка кимна.
— Стара изработка — каза морякът. — От малък мечтая за такъв.
Альошка се смути, сякаш се беше провинил в нещо пред този моряк. А морякът смутено потъпка на място и неловко каза:
— Момче, слушай… Много ли ти е нужна тази фрегата?
— Разбира се! — учудено каза Альошка.
Морякът въздъхна:
— Знам, глупаво е да се предлагат пари за такова нещо. Но аз имам един щурвал от червено Дърво, от английския клипер „Вещица“. И бронзов часовник от каюткомпанията на парната корвета „Рюрик“. Не искаш ли да се сменим? Пазителя на Корабния музей ме молеше за тези предмети със сълзи на очи…
— Не мога, разбирате ли? Този модел вече почти не е мой. Това е подарък за един човек.
— Така ли? Жалко…
Морякът постоя още една-две минути и се отдалечи.
Бурята беше съвсем близо. Припламваха светкавици, някъде зад дърветата загърмя. Прашни вихри се понесоха над релсите.
Альошка чувствуваше някаква тревога. Сякаш бе забравил нещо важно — не си ли го спомни, ще се случи нещастие.
Но какво? Та нали всичко бе наред? Клиперът е у него, влакът скоро ще дойде. Откъде идеше тази тревога?
Вятърът завърташе ламаринените корабчета-ветропоказатели над куличките. Альошка ги погледна и си спомни големите кули на морския бряг, нулата на полунощния норд-уест… Мургавото момче, което го покани да посрещнат вятъра… Та то влезе във водата!
А вятърът духа откъм брега! Ако момчето не е успяло да се върне? Нима можеше да изплува срещу вълните и вятъра?
В душата на всеки човек седи някой, който му подсказва успокояващи мисли. Този „някой“ зашепна веднага: „Защо мислиш, че няма да успее? То е прекрасен плувец. А и да не успее, с какво можеш да му помогнеш? Ти, който едва-едва си способен да преплуваш малката рекичка Рябиновка…“
Тези мисли задържаха Альошка точно петнадесет секунди. После той изтича до моряка и му подаде клипера:
— Моля ви, подръжте го малко! Сега ще се върна.
И хукна.
Вятърът го тласкаше в гърба, първите едри капки шибаха като куршуми. Ето края на улицата, ето площада…